— Запознал си се с мис Одет? — запита Реми, като обра остатъците от чинията си. — Страхотна е, нали?
— Да, много ми хареса. Но всъщност съм толкова зает с къщата, че обикновено се отбивам при нея чак към десет вечерта. Най-после си купих телевизор, но въобще не се сещам да го включа. А днес следобед си купих маса, столове и някои други неща.
Диклън се укори за вечната си грешка, която го вкарваше в антикварните магазини.
— Няма да те оставим да се заключиш в онази вехта къща и да се скапеш от работа — заяви Ефи. — Очаквам да идваш в града при нас поне веднъж седмично отсега нататък. Реми, ти трябва да започнеш да ходиш при Диклън в събота и да му помагаш. Той прекарва прекалено много време сам — решително добави тя, като стана от масата. — Ето, това ти е проблемът, Диклън. А сега, готови ли сте за десерта?
Вероятно Ефи беше права, помисли си Диклън, докато търсеше място за паркиране. Трябваше да се събира с хора по-често. Можеше да идва в града един-два пъти седмично, за да хапне нещо истинско. А и да заведе Реми и Ефи на вечеря, макар и неофициална.
Можеше да прекарва вечерите си като чете нещо различно от архитектурни книги. Да, скоро щеше да се съвземе и да се освободи от страха си от стаята на третия етаж.
Наложи му се да паркира на две пресечки от „Тройката“, но когато влезе вътре и видя Лена зад бара, реши, че си струваше усилията.
Тази вечер не успя да си намери дори високо столче, но се мушна между няколко клиенти и завзе ъгълче от бара. Музиката беше шумна и весела, също като тълпата посетители.
Зад бара, освен собственицата и бармана с плитките, се трудеше и някаква блондинка. Лена хвърли бърз поглед на Диклън, докато подаваше две бири и джин на келнерката.
— „Корона“? — попита тя.
— По-добре една кола.
Лена изглеждаше великолепна, както я помнеше. Тази вечер носеше синьо — щедро разкопчана риза с навити ръкави. Устните й пак бяха червени, но косата й бе прибрана назад със сребърни гребени. На ушите й висяха халки.
Тя остави чашата пред него и попита:
— Къде си?
— Мисля, че съм точно пред теб.
— Не — засмя се тя дрезгаво. — Не говориш нюорлиънски, скъпи. Когато те попитам „Къде си?“, значи искам да знам как си.
— О, чудесно, благодаря. А ти къде си?
— Аз също съм добре. Заета. Кажи ми, ако решиш, че искаш още нещо.
Диклън трябваше да се задоволи само да я наблюдава. Тя се трудеше усърдно зад бара, изпълняваше поръчки, влизаше и излизаше от кухнята забързано.
Той въобще и не си помисли да се прибере у дома. Когато наблизо се освободи стол, Диклън бързо се настани върху него.
Лена се почувства така, сякаш я изучаваше огромна, красива котка. Солидна, търпелива и малко опасна. Диклън пиеше колата си, поръча си втора и още седеше на стола си, когато тълпата започна да оредява.
Лена застана пред него.
— Чакаш ли нещо, готин?
— Да — отговори той, като прикова очи в нейните. — Чакам.
Тя избърса плота с бързо движение.
— Чух, че си ходил на гости на баба ми.
— Преди няколко дни. Приличаш на нея.
— Така казват — съгласи се Лена, като пъхна парцала в задния си джоб. — Да не би да си отишъл там, за да пуснеш в ход ирландския си чар и да я накараш да ми спомене някоя добра дума за теб?
— Надявах се, че и това може да стане, но всъщност я посетих, защото ми е съседка. Предполагах, че е доста стара — възрастна жена, която живее сама и би искала наоколо да има някой, който да й помага от време на време.
— Много мило — въздъхна Лена. — Истина е, че тя има нужда от помощ понякога. Дюпре, скъпи! — извика тя, без да отмести очи от Диклън. — Затвори бара, моля те. Прибирам се у дома.
Тя извади малка чанта изпод плота и я закачи на рамото си.
— Мога ли да те изпратя до вас, Лена? — попита Диклън.
— Да, можеш.
Лена излезе иззад бара и се усмихна, когато той й отвори вратата.
— Е, чувам, че работиш усърдно над новата си къща.
— И денем, и нощем — потвърди Диклън. — Започнах с кухнята. Постигнах сериозен напредък. Но нито веднъж не те видях близо до езерото.
— Не съм ходила там напоследък.
Истината бе, че не ходеше там нарочно. Измъчваше я любопитство дали Диклън ще се върне в бара й.
— Запознах се с Руфъс. Хареса ме — съобщи й Диклън.
— И баба ми те е харесала.
— А ти?
— А, и мен ме харесват.
Тя се завъртя към висока порта от ковано желязо, когато Диклън се засмя. Тръгнаха напред в малък, покрит с павета двор, където стояха два стола и маса.
— Лена — хвана я той за ръката.
— Това е мястото, където живея — посочи тя стълбите към терасата на втория етаж, на която Диклън се бе възхищавал първата вечер.