— О, значи край на опитите ми да те съблазня по време на дългата разходка до дома ти. Защо не…
— Не — прекъсна го тя и го мушна с пръст в гърдите. — Няма да се качиш у нас. Не и тази вечер. Но мисля, че рано или късно ще се справим и с този проблем.
Тя се надигна на пръсти, плъзна ръка по врата му и поднесе устните си към неговите.
Диклън почувства, че потъва, сякаш досега бе вървял по твърда земя, която внезапно се бе превърнала във вода.
Коприненото докосване на устните и езика й, нежната кожа и опияняващият аромат на парфюма й го зашеметиха.
След миг Лена се отдръпна.
— Бива те — прошепна тя и погали устните му. — Бях убедена в това. Лека нощ, скъпи.
— Чакай малко.
Не беше чак толкова замаян, че да не може да действа, затова бързо я хвана за ръката.
— Това беше само първи опит — каза Диклън и я завъртя към себе си.
Усети развеселената усмивка на устните й под своите, после прокара ръце по гърба й и се остави да потъне.
Олеле, помисли си Лена, когато се отпусна в прегръдките му. Устните му бяха търпеливи, но тя усети силното му желание. Ръцете му бяха нежни, но я държаха здраво притисната към него.
Някой отвори вратата на бара. Заля ги вълна от музика, после вратата се затвори. По улицата зад тях мина кола, от която също долиташе силна музика.
Кожата на Лена се сгорещи и тя сключи ръце зад врата на Диклън.
— Много си добър — повтори тя и потърка буза в неговата. — Но няма да се качиш при мен тази вечер. Трябва да си помисля за теб.
— Добре. Но да знаеш, че ще идвам при теб редовно.
— Всички винаги се връщат при Лена. — Е, поне за известно време, помисли си тя, като се отдръпна от него. — Прибирай се у дома, Диклън.
— Ще изчакам, докато си влезеш.
Тя повдигна вежди.
— Бива си те.
Учтивостта му й се стори адски мила и тя го целуна по бузата, преди да се изкачи по стълбите.
Когато отключи вратата си и погледна назад, Диклън още стоеше долу.
— Приятни сънища, скъпи — пожела му тя.
— Да, приятните сънища са добре дошла промяна — промърмори той, когато Лена затвори вратата зад себе си.
Глава 5
Мане Хол
2 януари 1900
Това бяха лъжи. Жестоки, противни лъжи. Не можеше да повярва, че неговата сладка Аби го е напуснала и дори е изоставила детето си.
Люсиен седеше на крайчеца на леглото, потънал в замайването, което го бе обзело откак се прибра у дома преди два дни. Прибра се у дома и откри, че жена му е изчезнала.
Друг мъж. Така му казаха. Стар любовник, с когото се срещала тайно винаги когато Люсиен отивал в Ню Орлиънс по работа.
Лъжи.
Той беше единственият. Беше се оженил за ангел и бе завел девственица в брачното легло.
Нещо й се беше случило. Той се загледа в брошката с часовника, която й беше подарил, когато я помоли да се омъжи за него. Случило й се бе нещо ужасно.
Но какво? Какво можеше да я накара да напусне къщата през нощта?
Болен роднина?
Не, случаят не беше такъв. Та нали той самият бе препуснал като луд към блатото, за да разпитва семейството и приятелите й какво е станало с нея.
Дори и в момента хората я издирваха по пътищата, в блатото и из полята.
Но слуховете и клюките вече се носеха над реката.
Младата съпруга на Люсиен Мане бе избягала с друг мъж. И той чуваше шепота.
„Какво можеше да се очаква от нея? Кажунски боклук. Най-вероятно бебето й е заченато в блатото и е представено за негово.“
Ужасни, гнусни лъжи.
Вратата се отвори. Жозефин дори не си даваше труда да почука от учтивост. Мане Хол й принадлежеше. Сега и завинаги. Влизаше, където и когато си поиска.
— Люсиен.
Той се завъртя.
— Намериха ли я?
Още не бе сменил изцапаните си от издирването дрехи. По мръсното му лице просветна надежда.
— Не — отговори Жозефин, като рязко затвори вратата зад гърба си. — Нито пък ще я намерят. Вероятно в момента ти се присмива отнякъде заедно с любовника си.
Жозефин бе готова едва ли не да повярва на думите си. Бездруго скоро всички щяха да повярват напълно в тях.
— Аби не е избягала — възрази Люсиен.
— Ти си глупак. Прояви се като такъв, когато се ожени за нея, и си остана такъв — сгълча го тя, като се приближи до гардероба и го отвори. — Не виждаш ли, че някои от дрехите й липсват? Не ти ли каза същото и прислужницата й?
Люсиен виждаше само синята бална рокля, с която Аби толкова се гордееше.
— Прислужницата греши — отвърна той с разтреперан глас.
— Ти грешиш. Ами бижутата й? — попита Жозефин, като взе кожената кутия от рафта и вдигна капака. — Къде са перлите, които й подари за Коледа? Къде е диамантената гривна, която й купи, когато роди детето?