— Дяволски си прав.
— Но ми се струва, че мислите ти са съсредоточени върху друга жена, като гледам колко често насочваш очи към блатото.
— Не мога да притежавам Ефи, освен ако не те убия, затова ухажвам мис Одет. Това е доказателство за приятелското ми отношение към теб.
— Да, така си е — захили се Реми и се облегна на лакти. — Лена кара мъжете да се оживят и да започнат да си мислят разни интересни неща.
— Имаш си момиче.
— Това не означава, че мозъкът ми е спрял да работи. Но не се тревожи, Ефи е единственото, което искам — въздъхна той доволно. — Освен това ние с Лена си имахме своите моменти преди години.
— Какво искаш да кажеш? — извика Диклън, като остави бирата и се вторачи в приятеля си. — Ти и Лена? Ти… и Лена?
Реми намигна.
— В едно горещо страстно лято. Трябва да е било преди около петнадесет години. Бях на седемнадесет, току-що завършил гимназията. Значи Лена е била на около петнадесет. Прекарахме няколко незабравими вечери на задната седалка на старото ми камаро.
Реми забеляза мрачния поглед на Диклън.
— Хей, аз и нея видях първи. Бях луд по това момиче в продължение на шест месеца. Мислех, че ще умра, ако не я притежавам. Знаеш как е, когато си на седемнадесет.
— Да. А и знам как е, когато си на тридесет и една.
Реми се засмя.
— Ухажвах я, подскачах около нея, ближех подметките й. Водех я на кино и на разходка. Заведох я и на абитуриентския си бал. Господи, колко беше великолепна! А в една лунна юнска нощ най-после й свалих дрехите на задната седалка на камарото. Беше й за първи път — добави той и бързо погледна Диклън. — Нали знаеш, една жена никога не забравя първия. Е, аз ти разчистих пътя, скъпи.
— Мисля, че бих могъл да се справя по-добре от един загорял тийнейджър — каза Диклън, макар да си признаваше, че Лена го кара да се чувства като такъв. — И какво стана между вас?
— Отдалечихме се. Аз отидох да уча на Север, а тя остана тук. Треската премина и станахме добри приятели. Ние сме само приятели, Дик. Тя е един от любимите ми хора.
— Схванах предупреждението. Да не искаш всички момичета за себе си, Реми?
— Не, просто не искам двама от най-близките ми приятели да се наранят един друг. И двамата сте натоварени с доста багаж.
— Знам къде да складирам моя.
— Може и така да е. Господ знае, че и Лена прави възможното да държи своя заключен на тавана. Майка й… — Реми замълча рязко, когато Ефи изпищя.
Той скочи на крака и бирата му се разля по пода. Изфуча през кухненската врата пред Диклън, като викаше името на Ефи.
— Горе — извика Диклън, като зави наляво и се втурна към стълбите. — Тя е на горния етаж.
— Реми! Реми! Ела бързо!
Ефи седеше на пода, обвила ръце около себе си, и се хвърли в прегръдките на Реми в мига, когато той коленичи до нея.
— Бебчо, какво стана? Нарани ли се?
— Не, не, видях… — тя зарови лице в рамото му. — Ей там… на леглото…
Диклън погледна отворената врата. Единственото легло там можеше да бъде само онова, което той си бе представял. В момента виждаше само стъпки в праха, там, където Ефи бе влязла в стаята. Слънцето огряваше дървения под и избелелите тапети. Нямаше нищо друго.
— Какво видя, Ефи? — попита я Диклън.
— На леглото. Лицето на една жена. Мъртва.
— Бебчо — обади се Реми и също огледа стаята. — Там няма нищо. Виж. Няма абсолютно нищо.
— Но аз видях…
— Кажи ми какво видя — коленичи Диклън до нея. — Какво видя?
— Видях… — потрепери Ефи, после решително стисна устни. — Помогни ми да стана, Реми.
Макар лицето й да бе мъртвешки бледо, тя стана и пристъпи до вратата.
— Ефи, скъпа, трепериш. Хайде да слезем долу.
— Не, не. Чакай.
Очите й бяха ококорени, а сърцето й продължаваше да бие лудо, докато оглеждаше стаята.
— Не е възможно да съм видяла нещо. Стаята е празна. Просто една празна стая. Сигурно съм си въобразила…
— Голямо легло? Син балдахин? Скрин и бюро? Дамска тоалетка и синьо кресло? Газови лампи, свещи на полицата на камината и снимка в рамка?
— Откъде знаеш какво съм видяла?
— Защото и аз го видях. Първия ден, когато пристигнах тук. И усетих аромат на лилии.
— Бели лилии във висока ваза — продължи Ефи, а по бузата й се плъзна сълза. — Стори ми се странно и много мило, че държиш цветя тук. После се запитах как си ремонтирал стаята толкова бързо и красиво и защо не ни спомена за това. Влязох вътре и я видях на леглото. Съжалявам. Имам нужда от малко въздух.
Без да каже и дума, Реми я взе на ръце.
— Героят ми — промърмори тя, докато той я носеше надолу по стълбите.
— Ужасно ме изплаши, скъпа. Диклън, донеси малко вода на момичето ми.