В продължение на няколко секунди Диклън остана вторачен в стаята, после тръгна надолу след приятелите си.
Наля чаша вода и я занесе на терасата, където Ефи бе седнала в скута на Реми.
— Е, какво мислиш за духовете сега? — попита той.
Ефи пое чашата и отпи, като наблюдаваше Диклън внимателно.
— Въобразила съм си.
— Бяла роба на креслото. Сребърни четки за коса. Златна брошка с емайл.
— Брошка с часовник — тихо добави тя и потрепери. — Не мога да го обясня.
— Можеш ли да ми разкажеш за жената?
— Лицето й беше изранено и окървавено. О, Реми!
— Спокойно — погали я той по косата и я придърпа към себе си. — Недей да мислиш за нея. Остави я, Диклън.
— Не, няма нищо.
Ефи си пое дълбоко дъх, облегна глава на рамото на Реми и прикова очи в Диклън.
— Ужасно е странно. Страшно и странно. Мисля, че беше млада, но не съм сигурна. Тъмна коса. Тъмна, гъста и къдрава коса. Дрехите й… нощницата й беше разкъсана. По врата й имаше ужасни синини, като… като че ли беше удушена. Знаех, че е мъртва. Изпищях и отстъпих назад. Краката ми се подкосиха.
— Трябва да разбера коя е била тя — заяви Диклън. — Сигурно има начин да разберем коя е била. Член на семейството? Прислужница? Гостенка? Ако една млада жена е умряла тук насилствено, някъде трябва да има документи за това.
— Мога да извърша известни проучвания — усмихна му се леко Ефи. — Все пак това ми е работата.
— Ако е имало убийство, все трябваше да чуем някоя история през годините — отбеляза Реми. — А аз никога не съм. Скъпа, ще те отведа у дома.
— Няма да възразя — кимна Ефи, като се протегна и докосна ръката на Диклън. — Ела с нас. Не знам дали е разумно да оставаш тук.
— Трябва да остана. Искам да остана.
„Трябва да съм си тук“ — помисли си Диклън, когато остана сам и грохотът на чука му отекна в трапезарията. Не само реставрираше къщата, но и я превръщаше в свой собствен дом. Ако убитото момиче беше част от него, значи имаше някаква връзка и със самия Диклън.
Искаше му се да узнае името и историята й. Откъде беше? Защо бе умряла? Може би му беше писано да дойде тук и да научи тези неща.
Образите и усещанията, които бяха прогонили предишните собственици, щяха да го задържат тук.
Той можеше да живее с духовете. Но нямаше да се успокои, докато не ги опознаеше.
Но когато най-после приключи с работата и си легна, Диклън остави лампите да светят.
През следващите няколко дни бе прекалено зает, за да мисли за духове или да ходи насън, или пък дори да се наслади на нощите, които си бе обещал. Електротехникът и водопроводчикът работеха усърдно с бригадите си.
Многобройните хора и шумове из къщата прогониха духовете.
Франк и Франки, които си приличаха като имената си, с мощни рамене и коси с цвят на кал, се мотаеха из градината и издаваха странни звуци на одобрение или отвращение. Малкия Франки изглежда бе мозъкът на фирмата им, тъй като след няколко дни проучване даде оферта на Диклън за разчистването на бурените и храсталаците. Макар да се чудеше дали двамата Франки възнамеряват да се пенсионират с печалбата от работата си тук, Диклън имаше доверие на Реми и ги назначи.
Дойдоха въоръжени с лопати, мотики и огромни ножици. От трапезарията, където се трудеше върху шкафовете, Диклън чуваше ленивите им гласове и глухите удари на инструментите им.
А малко по-късно, когато погледна навън, забеляза, че джунглата изчезваше.
Гипсаджията, когото Одет му изпрати, беше кльощав чернокож на име Тибалд, който съобщи на Диклън, че прадядо му работел навремето за семейство Мане.
Обиколиха къщата, като Тибалд драскаше бележките си в миниатюрно овехтяло тефтерче. Когато стигнаха до балната зала, Тибалд вдигна замечтано очи към тавана.
— Вечно ми се струва, че в главата ми е скрита някаква снимка, за която дори не знам, че е там — каза той. — Никога не успях да свикна с красотата на тези стари места.
— Но си бил тук и преди.
— Да. Семейство Рудикър ме наеха да им свърша част от работата. Хората, от които купихте Мане Хол. Имаха страхотни идеи, но не успяха да ги осъществят. А и бездруго чух, че се готвели да назначат за основната работа някакъв човек от Савана.
— Защо?
Тибалд продължи да се усмихва към тавана.
— Имаха грандиозни идеи и не вярваха, че местните хора могат да ги реализират. Май смятаха, че колкото повече пари похарчат, толкова по-лъскаво ще стане. Нали разбирате какво имам предвид?
— Да, загрях. Аз пък вярвам, че ако наемеш местен човек, той ще е по-заинтересуван от работата. Е, можеш ли да се справиш?
— Аз извърших гипсаджийската работа в Харвест Хауз на улица „Ривър“. Имам снимки в пикапа. Можете да ги видите или направо да отидете в Харвест Хауз и да огледате къщата. Собствениците й устройват светски приеми доста често. Вършил съм доста работа в Ню Орлиънс и Батън Руж. Мога да ви дам няколко имена.