— Не очакваше такова нещо от мен, нали? — задъхано запита той, като съдра ризата й. — Досега винаги ти давах само онова, което очакваше.
— Престани! Престани веднага!
Сърцето й биеше лудо. Наистина не бе очаквала подобно нещо от него. Не бе очаквала и собствената си реакция на дива възбуда.
— Погледни ме — каза Диклън, като се надигна над нея. — Кажи ми, че не ме искаш. Кажи ми го сериозно и ще си тръгна.
— Пусни ми ръцете — отвърна тя с разтреперан глас. — Пусни ми ръцете.
Диклън пусната едната й ръка.
— Кажи го. Искаш или не?
Лена зарови ръка в косата му и придърпа главата му надолу.
— J’ai besoin.
Нуждая се.
Тя захапа устните му страстно и обви крака около кръста му.
— Обладай ме — настоя Лена. — Бързо. Бързо и грубо.
Ръката му се стрелна под късата й пола и разкъса тънките бикини.
— Дръж се — предупреди я Диклън и проникна в нея.
Лена извика, когато той навлезе още по-дълбоко. Почувства се запълнена, щастлива, възбудена. Ноктите й издраха гърба му и се впиха в бедрата му.
— Още! — успя да извика тя. — Искам още.
Той също го искаше. Вдигна краката й високо и потъна в нея.
Целият гореше. Дробовете му, сърцето, слабините му. Невъобразимото удоволствие от секса с нея го замая.
Очите й, тъмни и лъскави като оникси, бяха приковани в неговите.
Обичам те. Безкрайно.
Не знаеше дали е проговорил, или думите се въртяха само в главата му, но видя как очите на Лена се променят и се изпълват с чувства.
Чу я как си поема дъх и се стяга около него в див оргазъм. Безпомощен, полудял от страст, той свърши бурно в нея.
После се отпусна задъхан отгоре й. Лена потръпна няколко пъти.
— Не мога да помръдна още — промърмори той.
Чувстваше се изтощен, лек като перце, което можеше да бъде отнесено и от най-лекия ветрец.
— Няма нужда да мърдаш.
Устните й бяха притиснати в гърлото му и лекото им движение го изпълни с нежност. Дъга след бурята.
— Можеш ли да повярваш, че дойдох да говоря с теб?
— Не.
— Така беше. Реших, че после можем да се заемем с това. Промяна на плановете. Дължа ти една риза и бельо.
— Имам си и други.
Диклън се надигна на лакти и се вгледа в нея. Бузите й бяха порозовели, влажните й къдрици се стелеха по смачканата покривка.
— Страхотно се възбудих от гнева ти — призна си той.
— Аз също. А бях решила никога вече да не правя такива неща с теб.
— Наистина ли?
— Да — потвърди тя, като го погали по бузата, изненадана от собствената си нежност. — Бях взела решение. А после ти дойде в бара, красив и секси, и ме отнесе по този начин. Разбъркваш ми мозъка, скъпи. Непрестанно го правиш.
— Ти си всичко, което искам.
— Но не съм добра за теб. Хайде — побутна го тя, — ставай. И двамата сме вир-вода.
— Ще си вземем душ, а после ще поговорим. Ще поговорим — повтори той, когато забеляза повдигнатите й вежди. — Честна дума.
— Трябва да се връщам на работа.
— Анджелина.
— Добре — махна тя примирено.
Знаеше, че няма смисъл да спори с него. Не можеше да разбере защо намира за толкова привлекателен магарешкия му инат.
— Иди се изкъпи. Аз ще звънна долу, за да се уверя, че всичко е наред.
Лена влезе под душа точно когато той излизаше изпод него. Диклън реши, че го е направила нарочно, за да избегне интимността. Реши да я остави на мира за известно време, затова отиде в кухнята, намери кана с чай и наля две чаши.
Когато Лена влезе в кухнята, облечена в същата сексапилна поличка и с нова блуза, той й подаде едната чаша. Тя я занесе във всекидневната.
През последните няколко дни Лена бе взела твърдо решение да прекрати връзката им, макар част от нея да копнееше по него. Всеки път, когато се улавяше, че поглежда вратата на бара и търси Диклън или се събужда посред нощ и протяга ръка към него, тя се проклинаше заради глупостта и слабостта си.
Но днес, когато погледна към вратата, той наистина бе там. Невероятното удоволствие и облекчение, които изпита при появата му, я разгневиха още преди Диклън да раздразни гордостта й, като я отвлече от собствения й бар.
— Диклън — започна тя, — онзи ден не бях честна с теб. Не бях в настроение за честност и откровеност.
— Ако смяташ да се извиняваш за това, забрави. Исках да те вбеся. Предпочитам да те гледам разгневена, отколкото тъжна. А тя предизвиква у теб и ярост, и тъга.
— Предполагам, че е така. Но най-вече ме е яд да си мисля, че е при баба, защото знам, че отново ще я нарани. А аз не мога да направя нищо по въпроса. Точно това ме тормози. Но не трябваше да замесваме и теб.
— Не си ме замесила. Просто така се случи — наклони глава Диклън. — Поправи ме, ако греша. Останала си с впечатлението, че поради произхода и семейството си, аз не мога да се справя с по-трудните и неприятни проблеми в живота. И по-специално в твоя живот.