— Скъпи, не казвам, че не си мъжко момче. Но този аспект от живота ми е адски далеч от теб. Не би могъл да разбереш човек като нея.
— Да, тъй като съм живял прекалено спокойно — кимна той. — Тя ми дойде на гости днес.
Розовината, която се бе появила по бузите на Лена след здравия секс, избледня.
— Какво искаш да кажеш?
— Лилибет ме посети около обяд. Чудех се дали да споделя това с теб или не и реших, че няма да те лъжа, нито пък ще пазя тайни. Няма дори да пощадя чувствата ти. Лилибет дойде у нас и се самопокани на студено питие. После се опита да ме съблазни.
— Съжалявам.
Устните й бяха сковани и ледено студени, а в гърлото й бушуваше пожар.
— Никога вече няма да се случи. Ще се погрижа за това.
— Млъкни. Имам ли вид на човек, който се нуждае от защита? И си спести възмущението за по-късно — каза Диклън. — Когато Лилибет се протегна към ципа на панталона ми, й казах да не се излага. Следващото й действие бе да се отпусне на кухненската маса и да заплаче.
Диклън седна на облегалката на канапето, тъй като реши, че разговорът не е подходящ за удобно настаняване сред пъстрите възглавници.
— Не успя да изцеди много сълзи, но все пак положи усилия. Историята й бе как разни лоши хора я преследвали и били готови да наранят нея, мис Одет и теб, ако не им плати пет хиляди долара. И къде можела да отиде и какво да направи.
Лена отново се изчерви.
— Дал си й пари? Как можа да повярваш…
— Първо съм разглезен смотаняк, а сега и пълен глупак — въздъхна той тежко и отпи от чая си. — Наистина имаш страхотно мнение за мен, бебче. Не й дадох й цент. Обясних й, че няма да успее да ме измами. Това я вбеси и ме заплаши, че ще се обади на семейството ми. Каза, че била разпитвала за мен и картинката й била ясна. Смяташе, че семейството ми ще бъде шокирано и засрамено при мисълта, че златното им момче е било омагьосано от теб. А за всеки случай щяла да им каже, че съм чукал и самата нея.
— Би могла да го направи — кимна Лена и стомахът й се сви. — Диклън, тя е напълно способна…
— Не те ли помолих да почакаш, докато свърша? — с равен тон запита той. — Цената на изнудването беше десет хиляди долара. Но не мисля, че Лилибет остана доволна от отговора ми — изритах я от къщи. Е, това е всичко. Сега можеш да беснееш колкото си искаш. Но не плачи — рязко каза той, когато очите й се изпълниха със сълзи. — Тя не заслужава да пролееш и една сълза за нея.
— Ужасно ме е срам. Не разбираш ли?
— Разбирам. Макар и двамата да сме достатъчно умни, за да знаем, че това няма нищо общо с теб, все пак те разбирам. Съжалявам за станалото, а още повече съжалявам, че и аз съм причина за това.
— Не. Никога не си бил ти причината — отвърна Лена, като попи сълзите от миглите си. — Още от самото начало се опитвам да ти набия в главата точно това.
— Но и ти не си виновна, Лена. Никога не си била. Разгледах Лилибет внимателно и у нея няма нищо от теб. Семейството е просто въпрос на късмет. Важно е какво ще направиш от себе си въпреки семейството.
— Никога няма да се отърва от нея. Поне не напълно. Каквото и да правя.
— Така е.
— Съжалявам. Не, ще го кажа, по дяволите — извика тя, когато забеляза стиснатите му устни. — Съжалявам, че е дошла в дома ти. Съжалявам, че е заговорила за семейството ти. Но трябва да те помоля да не разказваш нищо на баба ми.
— Защо пък да го правя?
Лена кимна, после стана и се заразхожда из стаята. Обичаше дома си, тъй като го бе създала съвсем сама. И уважаваше живота си по същата причина. А сега, тъй като обичаше и уважаваше човека, който бе решил да стане част от живота й, щеше да му обясни всичко.
— Лилибет ме изоставила, преди да навърша и две седмици — започна тя. — Просто една сутрин станала, качила се в колата на баба и изчезнала. Изоставила колата в Батън Руж. Бях на три годинки, когато се върна у дома за първи път.
— А баща ти?
Тя сви рамене.
— Зависи от настроението й. Веднъж ми каза, че бил някакво момче, с което се обичали безкрайно, но родителите му ги разделили и го отпратили надалеч. Друг път версията гласеше, че я изнасилили, когато се прибирала от училище. Следващата приказка беше за богат по-възрастен мъж, които един ден щял да дойде да ни вземе и да ни настани в прекрасна къща.
Лена се завъртя, за да може да го гледа в очите.
— Бях на осемнадесет, когато разбрах истината. Лилибет беше надрусана и не й пукаше от нищо. Тогава ми каза: „Откъде, по дяволите, да знам? Мъжете бяха толкова много.“ Да, тя наистина не се интересуваше кой ме е създал. За нея всички бяха едни и същи. Проституирала, когато забременяла с мен. Чух да се шепнат подобни неща, когато бях достатъчно голяма, за да ги разбера. А после, след като се накиснала в кашата, се върнала при баба и дядо. Страхувала се да направи аборт, за да не умре или пък да отиде в ада. Затова ме родила и ме изоставила. Това са двете единствени неща, които й дължа.