Помисли си, че подредените по рафтовете книги струват доста пари, но бяха доста тежки, а и трудни за продаване. Диклън сигурно имаше още пари, а и бижута в спалнята си.
Лилибет се втурна нагоре по стълбите. Фактът, че Диклън можеше да се прибере всеки момент, само засилваше вълнението й от кражбата.
Някаква врата се затръшна рязко и тя падна на колене. Успокои се с мисълта, че става силно течение. Всъщност дори почувства леден полъх, когато се изправи.
Докосна дръжката на първата врата, но бързо отдръпна ръката си. Металът беше толкова студен, че едва не залепна за него.
Няма значение, каза си тя. Неговата стая беше по-надолу по коридора. Лилибет не беше толкова глупава, колкото хората си мислеха. През последните няколко дни бе наблюдавала къщата внимателно. И бе видяла как Диклън излиза на терасата от стаята в далечния ъгъл.
Тя се засмя доволно и нахлу в спалнята му. Отвори горното чекмедже на тоалетката и се натъкна на красива старинна кутия.
Златни бутонели, или поне тя предполагаше, че са златни. И сребърни, с лъскави сини камъни. Диамантени копчета, златен часовник. А в малка кутийка лежеше женски пръстен с диаманти и рубини във формата на сърце.
Лилибет остави кутийката на тоалетката и зарови из другите чекмеджета, където намери нова пачка банкноти.
Е, все пак си плати, копеле! Плати си доста добре.
Тя прибра банкнотите в кутията за бижута и я понесе под мишница.
Застана насред стаята, като дишаше тежко от вълнение, а кокаинът танцуваше в кръвта й. Зачуди се дали да не разхвърля спалнята, но реши, че не е разумно. А тя беше разумен човек.
Нуждаеше се от време, за да превърне бижутата в пари, а парите — в дрога. Време бе да изчезва от града. Но трябваше да остави нещата такива, каквито си бяха.
Щеше да излезе от другата страна, за да не би любопитната й майка да я види.
Но когато се върна в коридора, откри, че се е вторачила в стълбите към третия етаж.
Какво ли имаше там? Вероятно нещо хубаво. Нещо, за което можеше да се върне по-късно. Нещо, което щеше да я направи богата.
Гърдите й свистяха от ускорения дъх. Кожата й бе леденостудена. Но не можа да устои на желанието да се качи по стълбите. Беше сама в къщата, нали? А това я правеше нейна.
Да, това беше нейната къща.
Лилибет преглътна, за да овлажни гърлото си и тръгна нагоре. Потрепери.
Гласове? Как можеше да чува гласове, когато тук нямаше друг, освен нея? Но гласовете я спряха и подтикнаха да се върне.
Нещо тук не е наред. Има нещо лошо. Време е да изчезваш.
Стори й се, че някакви ръце я блъскат по гърба. Тя протегна треперещата си ръка към дръжката на вратата.
Смяташе да я отвори бавно и да надникне вътре. Но в мига, когато докосна дръжката, вратата се отвори широко.
Лилибет видя мъжа и жената на пода, чу писъците на бебето в люлката. Видя очите на жената — ококорени и слепи. Мъртви.
Мъжът, чиято коса блестеше като злато на мъждивата светлина, се обърна към нея.
Лилибет се опита да изпищи, но не успя да си поеме дъх. Когато отвори уста, нещо проникна в нея. В следващия ужасяващ миг се превърна в нея, после сякаш мина през тялото й. Студено, злобно и страшно нещо.
В стаята се появи нова фигура. Женска, в дълга роба.
Жулиен.
В безмълвен ужас Лилибет се обърна и побягна.
Глава 17
За по-малко от двадесет и четири часа Диклън откри, че има повече помощници в къщата, отколкото бяха нужни. Очевидно всички в Луизиана бяха поканени на сватбата и имаха желание да помогнат.
Имаше бояджии, водопроводчици и дърводелци. Макар да се сети, че ако само половината от хората бяха решили да ремонтират опожарената плантация, където бе планирана сватбата, щяха да свършат за около двайсет минути, Диклън реши да не споделя мисълта си с тях. Щеше да е грубо от негова страна.
А и той наистина се радваше на помощта. Напомняше си за това винаги, когато почувстваше, че отговорността за някои части от къщата се изплъзва от ръцете му.
Беше очаквал с нетърпение да покрие долната тераса сам, но се утеши с мисълта, че един добър ураган щеше да изиска ново покриване. Бе възнамерявал да изцикли и лакира сам пода в балната зала, но се примири, когато си помисли за всички останали подове в къщата, които го очакваха.
А и определено нямаше нищо против да повери външните бояджийски работи на другиго. Беше тежка и изморителна работа, а след като я зачеркна от списъка си, се почувства свободен да се заеме с долната тоалетна, да закачи разкошния полилей, който бе купил за фоайето, и да довърши плановете си за мокрото помещение. И…
Е, наистина имаше още доста работа.