— Добре дошъл у дома, Дик — произнесе той високо и отвори.
Фоайето беше същото, каквото го помнеше. Просторен под от борово дърво, величествен таван. Двоен венец от красиви гипсови цветя оформяше розетката на тавана. Вероятно в отминалите дни там бе висял тежък кристален полилей. Единственото, което се виждаше сега, бе електрическа крушка, увиснала на дълга жица. Радостното бе, че крушката светна, когато Диклън натисна ключа за осветлението.
Най-впечатляващо беше стълбището, което се издигаше елегантно нагоре до втория етаж, където завиваше наляво и надясно към всяко крило.
А за какво на един ерген, който засега не възнамеряваше да променя статута си, му бяха нужни две крила, бе неуместен за момента въпрос.
Перилата бяха покрити със сива прах, но когато потърка пръст в тях, Диклън усети гладкото дърво отдолу. Колко ли ръце бяха докосвали изящния парапет? Колко пръсти го бяха галили нежно като него? Подобни въпроси го вълнуваха и привличаха още по-силно към къщата.
Същите тези въпроси го накараха да се качи енергично по стълбите, оставил външната врата отворена, докато багажът му все още чакаше в колата.
Сигурно навремето стълбите са били покрити с пътеки. Вероятно килимите са били тъмночервени, украсени с богати шарки. Подовете, перилата и масите са били лъскани фанатично с восък, докато заблестят като кристалните полилеи.
А на приемите жени в ослепителни рокли, самоуверени и стилни, са слизали елегантно по стълбите. Някои от мъжете сигурно са се събирали в билярдната зала, използвайки играта като извинение да запалят пурите си и да побъбрят за политика и финанси.
Слугите са бързали нагоре-надолу, безшумни и почти невидими, стъквали са огъня, разчиствали са чашите и са изпълнявали нарежданията.
На площадката Диклън бутна един от дървените панели. Скритата врата бе замаскирана умело в стената под избелели тапети. Не знаеше откъде бе разбрал, че тук има врата. Вероятно някой му бе споменал за нея.
Той надникна в мрачния, влажен коридор. Реши, че това е част от лабиринта на слугинските помещения. Семейството и гостите не биха искали прислугата да им се мотае из краката. Добрият прислужник не оставяше следи от работата си, а изпълняваше задълженията си тихо и дискретно.
Диклън се намръщи и присви очи, за да вижда по-добре. Откъде ли пък му бе дошла тази мисъл? От майка му? Не. Колкото и снобски да се държеше от време на време, тя никога не би казала нещо толкова помпозно.
Той сви рамене и затвори вратата. Щеше да проучи района друг път, когато си носеше фенер и торбичка с храна.
Тръгна надолу по коридора, като надничаше през вратите. Празни стаи, пълни с прах, миризма на влага и сива светлина от дъждовния ден. По някои от стените все още имаше тапети, други приличаха на оголени скелети.
Всекидневната, кабинетът и, разбира се, билярдната зала, които си бе представял, както и старият махагонов бар все още си бяха на мястото.
Той се заразхожда около него, като докосваше дървото, клякаше и оглеждаше изработката.
Беше се влюбил в дървото в гимназията. До днес това бе най-дългата му любов. През лятото бе започнал работа като дърводелец, макар семейството му да бе възразило. Той самият обаче не харесваше идеята да прекара дългите летни дни затворен в адвокатската кантора като чиновник и искаше да работи на открито, да подобри фигурата и тена си.
Онова лято бе един от малкото случаи, в които баща му бе успял да надделее над майка му и бе застанал на негова страна.
Доволният Диклън се сдоби с чудесен тен, безброй мазоли, мехури и болки в гърба. И се влюби в строителството.
Всъщност не толкова в строителството, колкото във възстановяването. В грижите за нещо, което вече бе създадено, в ремонтирането и реставрирането му.
Нищо друго не му бе доставяло такова удоволствие. Имаше дарба за това. Бригадирът му, едър, симпатичен ирландец, му го бе казал. Добри ръце, добри очи, добър мозък. Диклън никога не забрави онова прекрасно лято. Оттогава не бе преживявал толкова хубави дни.
Но може би сега отново щеше да изпита същото задоволство. Определено не му беше достатъчно да живее с мисълта, че всеки ден прави онова, което е приемливо или се очаква от него.
С нарастващо удоволствие и нетърпение той се върна към проучването на къщата си.
На вратата на балната зала спря и се ухили.
— Уха! Страхотно! — извика Диклън.
Гласът му отекна в празното помещение. Изпълнен с радост, той бързо влезе вътре. Подът беше мърляв, издраскан и покрит с петна. Части от него бяха повредени там, където някой бе издигал допълнителни стени, за да раздели залата, а после друг ги бе съборил.