— Липсват само малко пари.
— Трябва да знам колко, за да мога да ти ги върна.
— Да не мислиш, че бих взел пари от теб? — извика Диклън, а Одет потръпна леко, когато долови гнева му. — Погледни ме. Мислиш ли, че бих взел пари от теб заради това? Заради каквото и да е?
Старата жена стисна устни, за да спре треперенето им.
— Аз съм отговорна за нея.
— А не би трябвало да се чувстваш отговорна. Не ме обиждай повече с предложения за пари.
Въпреки че си бе обещала да не плаче пред Диклън, Одет не можа да сдържи сълзите си.
— Знам я каква е. Знам, че никога няма да стане такава, каквато се надявах и желаех още от момента, когато я усетих в себе си. Но тя ми даде Лена.
Одет извади носна кърпичка и избърса бузите си. Нямаше да плаче повече.
— Очаквах, че може да открадне от мен, преди да изчезне отново, но не мислех, че ще обере и теб. Въобще не ми е минавало през ума и съжалявам за това.
— Искаш ли отново да ме погледнеш в очите и да видиш дали те обвинявам?
— Не. Знам, че не ме виниш. О, Диклън, искам те за моята Лена. Седя си тук, знам, че дъщеря ми е откраднала от теб, а си мисля само, че те искам за моето мило дете.
— Това е чудесно, защото и аз я искам за себе си — усмихна се Диклън, като взе кутийката с пръстена и пристъпи към стола на Одет. — Купих й това. Защо не и кажеш някоя добра дума за мен, така че като й го дам, да не ми откаже?
Одет погледна пръстена и въздъхна.
— Точно като за нея. Направо е идеален. Тя има добро сърце, Диклън, но по него има много белези. Лена е силна. Понякога се тревожа, че е прекалено силна и ще забрави как да дава. Трябва да поговоря с нея по въпроса.
— Да.
— А ти ще трябва да решиш как да я задържиш да не се отдръпне, когато разбере. Защото тя ще иска да се отдръпне.
— Не се тревожи. Къде е Лилибет?
— Отиде си. Намерих кутията в стаята й тази сутрин. Почти не е излизала оттам от вчера. И когато видях кутията, я взех и я скрих на място, където да не може да я намери. После се скарахме. Тя си събра багажа и си тръгна. Но ще се върне — добави тя със същия мрачен тон като Лена. — След година-две. И ще играем същия театър отново.
— Ще мислим за това, когато се случи — успокои я Диклън, като се наведе и я целуна по бузата. — Обичам те — каза тихо, а когато очите й се напълниха отново, я хвана за ръката. — Независимо дали Лена е готова или не, вече сме семейство. А хората от едно семейство се поддържат.
— Когато се запозная с майка ти — успя да промълви Одет, — ще я прегърна много здраво.
— Това определено ще й хареса. Хайде сега да отидем да разгледаме какво става наоколо, а ти ще ме пазиш от генерал Рено.
Диклън не очакваше да бъде тормозен прекалено дълго и не бе разочарован. Към края на деня, когато повечето му доброволни работници си бяха събрали багажа, Ефи и майка й го бяха приклещили в задната градина, се появи Лена.
Тъй като се намираше в средата на серията си от: „аха“, „разбира се“ и „няма проблеми“, които се бяха превърнали в единствената му реакция към сватбените вълнения на дамите Рено, Диклън реши, че заканата в очите на Лена може да му донесе само облекчение.
— Парапетите и колоните ще бъдат увити в тюл и дантела.
— Аха.
— По терасите ще подредим бели кошници с цветя.
— Разбира се.
— Цветарите ще дойдат рано в деня на сватбата, така че не трябва да им се пречкаш. Искам само да се увериш, че имат достъп до всички места, които съм отбелязала на тази карта.
— Няма проблеми — отвърна Диклън. — Лена! — извика той, като се протегна и я стисна за ръката като удавник, хванал въже. — Тъкмо говорехме за подредбата на цветята.
— Цветята са пейзажът на всяка сватба — заяви госпожа Рено, като си записа нещо в бележника, който разнасяше навсякъде. — Как си, Лена?
— Благодаря, добре, госпожо Сара Джейн. Виждам, че се вълнувате от предстоящия важен ден. Ефи, сигурно си полуобезумяла заради всичките подробности.
— Отдавна преминах етапа на полубезумие. Вече съм напълно откачила.
— Всичко ще е прекрасно — каза Лена усмихнато въпреки мрачното си настроение. — Рододендроните ще изглеждат великолепно в деня на сватбата.
— Да, градините ще са чудесна гледка — съгласи се госпожа Рено и отново погледна списъка си. — За съжаление нямахме време да издигнем венчално дърво, по което да закачим грахови гирлянди — добави тя, като погледна Диклън обвинително.
— Може би семейство Франк ще успеят да нагласят нещо — бързо отвърна той. — Бихте ли ме извинили за минута? Трябва да покажа нещо на Лена.
Щастлив от успешното си бягство, Диклън повлече Лена към терасата на втория етаж. По стълбите все още се движеха някои от трудолюбивите мравки на генерал Рено.