— Наистина са като мравки — промърмори Диклън. — Изпълзяват от нищото, когато не гледаш към тях.
— За какво говориш?
— За хората. Навсякъде са. Но мисля, че балната зала е свободна.
— Май се чувстваш попритиснат, а, скъпи?
— Мисля си за приятна ваканция в Мауи, докато всичко това приключи. Но трябва да призная, че съм възхитен от жените.
— Така ли?
Лена огледа стълбите, брезентите, остатъците от строителни материали и си представи двете жени, които се движеха сред тях и смело планираха украсите от тюл и дантела.
— И защо си толкова възхитен?
— Заради способността ви да водите любезен разговор за рододендрони, когато сте бесни — отговори той, като надникна в балната зала и въздъхна. — Чисто е. Та мисълта ми беше, че повечето мъже не могат да не си излеят яда на първия, когото срещнат. Е… — отвори й вратата той. — Какво мислиш?
Стените бяха бледорозови, а подът блестеше в златисто.
— Огромна е.
— Идеална е за празненството. Генерал Рено каза, че очакваме двеста и петдесет души. А иначе можеш да затвориш вратите хармоники и да превърнеш залата в няколко уютни салона.
Диклън отиде и дръпна една от вратите.
— Не е ли великолепна? — попита той, като прокара нежно пръсти по дървото. — Такава изработка. Преди повече от сто години. Мразя да ги затварям. Виж как отиват на розетките по тавана. Тибалд свърши страхотна работа с тях.
Лена наистина бе побесняла след разговора с баба си, но сега усети, че гневът й се стопява, докато наблюдаваше гордостта и удоволствието на Диклън.
— Това е истинска любов, нали? Ти и къщата. Повечето мъже не поглеждат и любимата си жена така, както ти гледаш вратите.
— И теб гледам по същия начин.
— Затрудняваш ме. Гневът ми започва да се изпарява. Кажи ми защо не си бесен, Диклън. Защо не те е яд, че е откраднала от теб?
— Бесен съм. А ако някога отново видя Лилибет, и тя ще го разбере.
— Би трябвало да отидеш в полицията.
— Мислех си по въпроса. Може и да си получа част от парите, но мис Одет ще се засрами ужасно.
— Тя вече се срамува.
— Знам. И защо да засилвам срама й? Получих си обратно нещата, които имаха значение.
Заля я нова вълна от горчивина.
— Тя е идвала в дома ти, ровила е из нещата ти. Откраднала е от теб!
Диклън повдигна вежди.
— Пак ли започваш да беснееш?
— По дяволите, Диклън, тя е проникнала в дома ти. Не е същото, като да краде от мен или от баба. Колко е взела?
— Около две хиляди.
Лена стисна устни.
— Утре ще ти изпратя чек.
— Знаеш, че ще го скъсам. Задръж си парите, Лена. Реших, че урокът не ми е излязъл чак толкова скъпо. Ако живееш в провинцията и държиш вкъщи ценни неща и пари, не може да тръгнеш нанякъде и да оставиш отворено.
— Ако беше заключил, тя щеше да счупи някой прозорец.
— Да. Затова ще си взема няколко кучета. Винаги съм искал куче. Мислех да отида в кучешкия приют след сватбата. Искаш ли да дойдеш с мен?
Лена поклати глава.
— Губиш две хиляди долара, макар да се обзалагам, че са били повече, заради гадна и крадлива наркоманка, а отговорът ти е да си купиш кучета?
— Реших да се позабавлявам. Какво ще кажеш? Те ще бъдат и твои кучета.
— Престани, Диклън.
— Аха — ухили се той и тръгна към нея. — Хайде да си вземем няколко помиярчета, Лена. Ще се упражним с тяхното възпитание, преди да се появят децата ни.
— Взимай си кучета само за себе си — отвърна тя, но все пак се усмихна. — Но ще трябва да тичаш подир тях, когато напикаят скъпите ти килими и ти изядат обувките.
— Може да помолим Руфъс да ги научи на добри маниери. Хей, носиш моите обици — зарадва се той, а после я прегърна и понесе в бавен танц.
— Обиците вече са си мои.
— Да, но си мислиш за мен, когато ги слагаш.
— Може би. Но после си мисля колко ми отиват и те забравям напълно.
— Е, тогава ще трябва да измисля друг начин да ти напомням за себе си.
— Огърлица — усмихна се тя, като зарови пръсти в косата му. — Няколко хубави блестящи гривни.
— Мислех си за пръстен на крака.
Лена се засмя и се притисна към него. Танцуваха валс, а в главата й свиреше нежна мелодия. Онази, която бе чувала Диклън да си тананика или подсвирква. Усещаше миризмата на работния ден по него — потта и праха, а под тях — мекия аромат на сапун от сутрешния му душ. Бузата му стържеше леко по нейната, тъй като Диклън бе забравил да се обръсне.
Тя си помисли, че ако животът бе приказка, щяха да си останат така. Щяха да валсуват по лъскавия под, докато слънцето залезе, цветята разцъфнат и ги облеят светлините от стотиците малки кристални призми на полилея.