— Мислиш, че го е правила заради майка си?
— Никога не ми е казвала, но така мисля.
— Вярваш ли, че Абигейл е там? В реката?
— Някои хора твърдят така.
Лена повдигна глава.
— Аз не питам хората, а теб.
— Знам, че понякога, когато се разхождам по брега, изпитвам ужасна тъга. Вярвам, че понякога старите души търсят нов живот. И продължават да търсят докато намерят подходящ. А ти какво търсиш?
Лена се отпусна отново и затвори очи.
— Мислех, че съм го намерила. Но вече не съм толкова сигурна. Той ме обича, бабо.
— Знам, че те обича.
— Ако и аз го обичам, всичко ще се промени.
Одет се усмихна и загаси лампата.
— Разбира се, че ще се промени — промърмори тя и продължи да гали косата на внучката си. — Това е съвсем сигурно.
Глава 18
Като домакин на ергенското парти на Реми, Диклън се чувстваше задължен да остане до края. А горчивият край беше мърляв бордей във Френския квартал, където алкохолът пробиваше дупки в стомаха, а стриптийзьорките отдавна бяха преминали разцвета си.
Но вече никой не се интересуваше от това.
В името на доброто приятелство Диклън пъхна последния си долар в овехтял жартиер върху отпуснато бяло бедро и вдигна замаяния Реми на крака.
— Хайде да вървим, приятелю.
— Какво? Сутрин ли е вече?
— Почти.
Докато излизаха навън, хванати подръка не само заради приятелските чувства, но и по необходимост, Реми се огледа наоколо.
— Къде са всички?
— Някои загубиха съзнание, други са в затвора, а трети — мъртви.
— Лигльовци — ухили се Реми. — Но ние с теб все още се държим.
— На сутринта ще започна лечение с антибиотици за всеки случай — отвърна Диклън, като се спъна и се хвана за Реми с две ръце. — Прекалено силна гравитация. Тук има ужасно силна гравитация.
— Хайде да отидем и да си намерим друга гола жена.
— Мисля, че вече видяхме всички голи жени. Време е да се прибираме у дома, приятелю.
— След три дни ще се женя — изфъфли Реми, като вдигна четири пръста. — И старият Реми вече няма да скита.
Той се огледа наоколо. Улиците бяха почти безлюдни и блестяха от лекия дъждец.
— Трябва ли да изкарваме някого от затвора? — попита той.
— Майната им.
— Правилно. Къде е момичето ми? Ефи! — изкрещя Реми, а името отекна из притихналите улици.
Диклън отново се препъна и седна в една локва.
— Майната му, Реми. Хайде да спим тук.
— Трябва да си намеря момичето и да правя любов с моята сладка Ефи.
— Сега не можеш да го вдигнеш и с крик.
— Обзалагаш ли се?
Реми се протегна към ципа си, но в мозъка на Диклън бяха останали достатъчно клетки, които го накараха да се надигне и да спре приятеля си.
— Прибери това нещо, преди да се нараниш. Ще ни арестуват за неприлично поведение.
— Няма проблеми. Ние сме адвокати.
— Говори само за себе си. Трябва да намерим такси.
— Такси до дома на Ефи. Къде е моята свенлива булка?
— У дома в леглото си. Там, където са всички почтени жени в… — той повдигна китката на Реми и се опита да фокусира поглед върху часовника. — В ранна утрин. Лена си е в леглото. А тя мисли, че аз съм жена.
— Сигурно не я чукаш достатъчно добре.
— Не е така. Ама че си задник. Напомни ми по-късно да те фрасна заради това. Мисли, че аз съм Абигейл.
— Не си се опитвал да носиш бельото й или нещо подобно, нали, синко?
— Най-много харесвам черните дантелени бикини с розичките. С тях бедрата ми изглеждат по-фини.
— Сигурен бях, че се шегуваш. Чакай.
Реми спря, наведе се и опря ръце на коленете си. После бавно се изправи.
— Фалшива тревога. Няма да драйфам.
— Чудесни новини. Такси! — извика Диклън. — Влизай!
— Къде живея? — попита Реми. — Знаех много добре, но забравих. Мога ли да се обадя на Ефи и да я попитам?
За щастие. Диклън си спомни и съобщи адреса на шофьора. Реми захърка на рамото му, а той се помъчи да остане в съзнание, докато изпълни и последното си задължение — да заведе приятеля си у дома жив.
Пред дома на Реми той сръчка приятеля си с лакът.
— Какво? Къде? — извика Реми. — А стига бе! Аз съм си у дома. Какво ще кажеш за това, а?
— Можеш ли да се оправиш сам оттук? — попита Диклън.
— Нося на пиене. На цели шест галона — отвърна Рем като се завъртя и звучно целуна приятеля си по устата. — Обичам те, скъпи. А ако беше Абигейл, щях да те целуна с език.
— Пфу! — беше единственото, което Диклън успя промърмори, докато Реми излизаше от колата.