— Ти си най-добрият приятел, който някога съм имал. А това беше най-прекрасното ергенско парти в историята на ергенските партита. Сега ще се издрайфам и после ще поспя.
— Добре, направи го — кимна Диклън, после се обърна към шофьора. — Изчакайте тук.
Двамата приятели се запрепъваха към входа.
— Добре, всичко е наред — оповести Диклън, когато се върна в таксито. — Знаете ли къде е старият Мане Хол?
Шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане.
— Мисля, че да.
— Е, аз живея там. Моля ви, заведете ме у дома.
— Пътят е много дълъг — предупреди шофьорът, като огледа Диклън внимателно. — Имате ли достатъчно пари?
— Имам. Имам много пари — изсумтя той, като измъкна няколко банкноти от джоба си и ги пръсна из таксито. — Добре съм се заредил.
— Не е лъжа — поклати глава шофьорът и потегли. — Сигурно е било страхотен купон.
— Така си е — промърмори Диклън и се просна по лице на седалката.
Следващото нещо, което осъзна, бе, че в главата му гърми Диксиленд. Все още лежеше по корем, но усещаше в устата си целия пясък от плажа в Уайкики, а езикът му бе сякаш покрит с козина.
Някакъв садист пронизваше раменете му с копия.
— Света Богородице, моли се за нас грешниците.
— Молитвите няма да ти помогнат, скъпи. Просто се обърни по гръб, но бавно. И още не отваряй очи.
— Умирам. Повикай свещеник.
— Стига, стига. Лена е при теб.
Тя повдигна главата му нежно и развеселено.
— Изпий това.
Диклън отпи, задави се и усети нещо зловещо да се влива в гърлото му. Опита се да се защити и да отблъсне чашата от устните си и отвори очи.
Звукът, който излезе от устата му, наподобяваше женски писък, макар Диклън да предпочиташе да умре, отколкото да си го признае.
Лена изцъка с език.
— Казах ти да не си отваряш очите.
— Какви очи? Чии очи? Няма такива.
— Изпий остатъка.
— Махни се и вземи отровата със себе си.
— Не е хубаво да говориш така на човек, дошъл да се погрижи за теб на смъртното ти легло.
Диклън се отпусна назад и сложи възглавницата върху лицето си.
— Откъде разбра, че умирам?
— Ефи ми се обади.
— Кога е погребението на Реми?
— Реми е късметлия, че сключва брак с жена, която е толерантна, разбираща и има чувство за хумор. Колко стриптийз бара посетихте снощи?
— Всичките в града. По цялата земя.
— Предполагам, че това обяснява наличието на дамски принадлежности около врата ти.
— Няма такива неща — възрази Диклън, но когато опипа под възглавницата, докосна жартиер. — О, Господи. Имай милост. Убий ме и ме избави от мъките.
— Добре, скъпи.
Лена притисна леко възглавницата към лицето му, той размаха ръце и се надигна. Бузите му бяха зачервени, а кръвясалите очи гледаха диво.
— Това не беше смешно.
— Трябваше да се видиш с моите очи — засмя се тя.
Диклън все още беше облечен с дрехите си от предишната вечер. Смачканата, изцапана с алкохол риза се измъкнала от джинсите. От джоба й се подаваше друг жартиер в розово и сребристо. Той присви очи измъчено.
— Ще се почувстваш по-добре след малко — утеши го Лена. — След като си вземеш душ и хапнеш нещо, за да си оправиш вкуса от отварата ми. Усещанията в крайниците ти ще се върнат. Вероятно след около два-три часа.
Някой беше обръснал козината от езика му, но Диклън не бе сигурен дали се чувства по-добре така.
— Какво имаше в онази отрова, която ми даде?
— Не ти трябва да знаеш. Сложих и четири аспирина, така че не взимай повече. А сега ще ти приготвя лек омлет и препечени филийки.
— Защо?
— Защото изглеждаш ужасно измъчен.
Тя се наведе да го целуне, но се отдръпна бързо и размаха ръка пред лицето си.
— Господи, скъпи, трябва да направиш нещо за дъха си, преди да убиеш някого с него.
— Кой пък те пита тебе?
— Вземи си дълъг душ. Вониш на кръчма — каза тя и се надигна. — Как стана така, че днес нямаш работници?
— Очаквах тежък махмурлук, затова ги предупредих, че всеки, който дойде преди три следобед, ще бъде екзекутиран без съд и присъда.
Лена погледна часовника си.
— Е, имаш още няколко часа.
— Ако трябва да стана от леглото, ще взема пушката. Нямам желание да те убивам, но ще го направя.
— Ще бъда в кухнята. Донеси си оръжието, скъпи, и ще видим дали си спомняш как да го използваш.
— Това евфемизъм ли беше? — извика той след нея и незабавно съжали, че е повишил глас.
Стисна главата си здраво и се надигна от леглото с треперещи крака.
Лена се усмихваше по целия път до кухнята. Засмя се по-силно, когато чу затръшването на врата. Обзалагаше се, че Диклън ще съжалява заради силния шум, който бе вдигнал. Но после чу още две затръшвания и се огледа.