— Това е само драскотина. Престани, Диклън. Излагаш ме пред родителите си — изсъска тя.
— Млъкни. Дай да видя колко е дълбока.
Застанал във фоайето, Патрик се обърна към жена си.
— Това ли е тя?
— Да. Или поне той мисли така — отвърна Колийн. — Ще видим какво ще излезе.
— Много е красива.
— Имам очи, Патрик.
Колийн заразглежда къщата внимателно, докато вървеше към кухнята.
Не бе очаквала такова чудо. Не че се съмняваше във вкуса на сина си. Но бе разбрала, че къщата е в лошо, почти разрушено състояние. А сега виждаше изящни стаи, очарователни дреболии, блестящо дърво и стъкло.
А в кухнята зърна сина си, наведен над ръката на силно раздразнена, много красива жена, която изглеждаше напълно способна да изпълни заканата си.
— Извинете ме — изправи се Лена, като бутна Диклън настрани и се усмихна на родителите му. — Просто счупих една чаша. Това е всичко. Радвам се да се запозная с вас.
Диклън зарови из шкафовете.
— Имаш нужда от антисептичен крем и превръзка.
— Престани да се суетиш. Човек би си помислил, че съм си отрязала ръката. А ако не внимаваш, ще стъпиш върху порцелановите парчета и ще се нараниш по-зле от мен. Съжалявам, че посрещането ви бе провалено по този начин — обърна се тя към родителите му. — Ще почистя тази бъркотия за секунда и после ви оставям да се видите на спокойствие.
— Къде отиваш? — извика Диклън. — Обеща да ме нахраниш.
Лена се зачуди дали Диклън можеше да чуе скърцането на зъбите й.
— Сипи в тигана онова, което е в купата, включи котлона и ще имаш храна — отвърна тя и отвори килера, където стоеше метлата. — Защо не предложиш на родителите си кафе или нещо студено след дългото им пътешествие? Знам, че са те възпитали добре.
— Така си е — потвърди Колийн.
— Съжалявам. Но когато видях жената, която обичам, да кърви, се разсеях.
— Диклън!
Макар гласът и да бе нисък, предупреждението се усещаше ясно.
— Кафето е чудесна идея — намеси се Патрик весело. — Дойдохме направо от летището. Искахме да видим къщата, а и теб, Диклън — добави той, като намигна на сина си.
— Къде ви е багажът?
— Изпратихме го в хотела. Синко, тази къща е невероятна. Адски много място за сам човек.
— Ние с Лена искаме четири деца.
Лена изсипа порцелановите парчета в боклука и го погледна мрачно.
— Добре де, три — поправи се той. — Но това е последната ми дума.
— Чух повече от достатъчно — избухна Лена и пъхна метлата и лопатата в ръцете му. — Сам си чисти бъркотията. Надявам се, че престоят ви тук ще бъде приятен — сковано се обърна тя към Патрик и Колийн. — Закъснявам за работа.
Тя излезе от задната врата, тъй като беше по-близо, и едва потисна желанието си да я затръшне с всички сили.
— Не е ли много красива? — попита Диклън ухилено. — Прекрасна е, нали?
— Раздразни я и я притесни — сгълча го Колийн.
— Добре. Обикновено постигам повече напредък по този начин. Хайде да направим кафето, а после ще ви разведа наоколо.
Час по-късно Диклън седеше с майка си на задната тераса, а Патрик, който бе загубил спора, правеше сандвичи.
Най-зловещото от махмурлука му бе преминало. Вероятно трябваше да благодари на загадъчната отвара, която Лена му бе приготвила. А също и на удоволствието от присъствието на Лена и родителите му в къщата.
Господи, преди да види родителите си не бе имал представа колко силно му липсваха.
— Е — каза той най-после, — ще ми кажеш ли какво мислиш?
— Да — отговори Колийн, но продължи да оглежда градината. — Топло е. Мислех, че в началото на годината не може да е толкова топло.
— Всъщност днес е по-хладно. Трябваше да си тук преди два-три дни. Тогава можеше да изпържиш яйца тук навън.
Колийн долови гордостта в думите му.
— Никога не си бил привърженик на студа. Дори когато ходехме на ски, предпочиташе да се мотаеш из хижата, вместо да се спускаш по склоновете.
— Ските са нещо, което хората са измислили, за да си повярват, че снегът може да достави удоволствие и забавление.
— Ще видим как ще реагираш, ако те поканим този сезон във Върмонт — закани се Колийн, но протегна ръка и нежно погали неговата. — Къщата е прекрасна, Диклън. Дори онова, с което още не си се захванал, е красиво по свой собствен начин. Приятно ми беше да смятам, че заниманията ти с инструменти и дърво бяха безобидно хоби. Така предпочитах да мисля. Надявах се, че ако работиш като адвокат, ще си останеш в Бостън, близо до мен. Неприятна ми беше мисълта, че ще си толкова далеч от мен, затова ти създавах затруднения. Не съжалявам. Ти си моето скъпо момче — каза тя и сърцето му се сви от обич.