— Не е задължително да съм в Бостън, за да сме близки.
Колийн поклати глава.
— Вече няма да дойдеш вкъщи неочаквано. Няма да те срещнем случайно в някой ресторант, на прием или в театъра. Това е мъката ми. Ще я разбереш, когато вече имаш онези три-четири деца.
— Не искам да си тъжна.
— Разбира се, че съм тъжна. Не ставай глупав. Все пак те обичам, нали?
— Винаги си твърдяла това — закачливо отвърна Диклън.
Тя го погледна замислено. Сивите й очи се приковаха в същите сиви очи на сина й.
— За щастие и на двама ни обичам те достатъчно, за да знам кога да те оставя на мира. Намерил си своето място тук. Няма да отрека, че се надявах това да не стане, но след като си щастлив, аз се радвам за теб.
— Благодаря ти — наведе се Диклън и я целуна по бузата.
— А що се отнася до онази жена…
— Лена.
— Знам й името, Диклън — сухо отвърна Колийн. — Като потенциална свекърва имам право да я наричам „онази жена“, докато я опозная по-добре. Та що се отнася до нея, тя не е онова, което си представях за теб. Не и когато очаквах да се издигнеш в адвокатската кантора, да купиш къща близо до нас и да станеш член на кънтри клуба. В този сценарий Джесика щеше да отговаря идеално на моите изисквания като свекърва. Добра партньорка за тенис, която играе прилично бридж и има качествата да председателства подходящите комитети.
— Май би трябвало да осиновиш Джесика.
— Млъкни, Диклън.
Гласът на Колийн беше мек, но в него се долавяше стоманена нотка. Лена щеше да разпознае тона незабавно.
— Не съм свършила. Джесика, колкото и да отговаряше на моите изисквания, очевидно не беше подходяща за теб. Не беше щастлив. Бях започнала да усещам това и да се тревожа още преди да се разделиш с нея. Опитах се да се убедя, че става дума просто за предсватбени вълнения, но знаех, че не съм права.
— Трябваше да споделиш с мен тревогите си.
— Може и така да е, но ти бях ядосана.
— Не се съмнявам.
— Не ставай нагъл, млади човече, особено когато каня да заговоря сантиментално. Винаги си бил щастливо дете. Умно, хитро, с голяма уста, но аз уважавам такива неща. Сърцето ти беше игриво и весело, но постепенно се промени. Днес видях, че си възвърнал жизнерадостното си настроение. Видях щастието в очите ти, когато погледна Лена.
Диклън хвана ръката на майка си и я потърка в бузата си.
— Нарече я Лена.
— Временно. Още не съм си съставила мнение за нея. А, повярвай ми, тя също не си е съставила мнение за мен и баща ти. Затова те съветвам да стоиш настрани и да ни оставиш да се справим сами.
Колийн протегна дългите си крака.
— Патрик? Да не си тръгнал да колиш прасе, за да направиш сандвичите с шунка?
Диклън се ухили и шумно целуна ръката й.
— Обичам ви.
— Ние също те обичаме — стисна ръката му тя. — Господ знае защо.
Диклън сънува буря и болка. Страх и радост.
Дъжд и вятър плющяха в прозорците, а болката, която го прониза, избухна в хлипащ писък.
Пот и сълзи се стичаха по лицето му. По нейното лице. Нейното лице, нейното тяло. Неговата болка.
Стаята беше оцветена в златисто от пламъка на газената лампа и огъня в камината. Навън бушуваше силна буря. В нея също. В него.
Коремът й се сви агонизиращо при следващата контракция. Ослепя от болка. Писъкът й беше първобитен.
— Напъвай, Аби! Трябва да се напънеш. Почти свърши.
Чувстваше се невероятно изморена и слаба. Как можеше да преживее такава болка? Но тя стисна зъби. Цялото й същество се съсредоточи върху задачата.
Детето й. Нейното дете. Детето на Люсиен се бореше да излезе на този свят. Тя се напъна с всичките си останали сили. Животът на бебето й зависеше от това.
— Ето главичката! О, каква коса! Още веднъж, Аби. Още веднъж, скъпа.
Тя се засмя. Смехът, макар да бе примесен с истерия, бе по-добър от писъците. Облегна се на лакти и отметна глава назад, когато я прониза нова остра болка.
Това действие бе най-великия дар, който една жена можеше да даде. Детето й щеше да бъде обичано и обожавано.
И въпреки болката под зловещите звуци на бурята тя се напъна, за да донесе този нов живот.
— Момиченце! Имаш великолепно момиченце!
Болката бе забравена в миг. Часовете, прекарани в потене, кървене и агония, бяха нищо в сравнение с бурната радост. Тя захлипа от щастие и протегна ръце, за да вземе малкото бебе, което изплака силно и сякаш триумфално.
— Моята роза. Красивата ми Мари Роз. Кажете на Люсиен. Моля ви, доведете Люсиен да види дъщеря си.
Почистиха майката и бебето, като се усмихваха на нетърпението й и на раздразнените викове на детето.
Люсиен влезе в стаята с насълзени очи. Стисна ръката й с разтреперани пръсти. А когато погледна детето, което бяха създали, на лицето му се изписа възхищение.