Холи трепна и притисна с ръка тялото си отстрани. Изобщо не се изненада, когато усети нещо мокро и лепкаво.
„Не сега!“
— Операторът ми изчезна! — извика тя, докато притискаше силно с ръка раната си. — Трябва да го намеря и да се убедя, че е добре…
И освен това трябваше да намерят лудия в черно.
О, по дяволите! Никога в живота си не се беше радвала толкова на демоните.
Бодигардът, Бърнс или както там се казваше, забърза към нея.
— Ранена си…
Хлопна врата. Вероятно на задния вход. Здравенякът преследваше копелето. О, това беше добре!
— Аз… добре съм. Не, недей, добре съм.
Мъжът се опита да отмести ръката ѝ, но точно сега тя нямаше нужда да вижда нищо. Затова се измъкна и побягна обратно към стаята.
„Щом бягам, значи не е нещо сериозно“ — вкопчи се в тази мисъл тя.
Демонът успя да стигне до вратата на стаята преди нея. Холи пое дълбоко дъх, но единственото, което усети, беше миризмата на собствената си кръв.
— Бен?
Охранителят влезе първи. Тя беше по петите му.
Операторът ѝ се опитваше да се изправи. Огромна дъска, най-вероятно паднала от тавана, се търкаляше до него.
— Хол? Какво… какво става?
Тя едва се удържа да не го разцелува.
— Успокой се, Бен.
Той вдигна ръка и докосна тила си.
— Мамка му, какво ме удари?
Неизменната му бейзболка лежеше на пода до него.
Отговорът на въпроса „какво“ беше ясен. Сега трябваше да изяснят кой го беше извършил.
Чуха се шумни стъпки. Холи се обърна и усети лекото потръпване на тялото си.
Здравенякът поклати глава.
— Избяга.
Проклятие!
— Ние какво… На вандали ли сме попаднали? — гласът на Бен я накара отново да погледне към него. Той се беше изпратил на крака, макар че леко се олюляваше.
— Ами… не, не мисля.
Определено не бяха вандали. Наоколо не се търкаляше нито един спрей и по стените нямаше рисунки. Копелето, което се беше нахвърлило върху нея, беше въоръжено с нож. И явно беше настроено много решително.
Беше ги причакал. Скрит в къщата.
И откъде знаеше, че ще се появят тук? Единственият, който знаеше за това, беше Мак.
Мак.
— Ние имаме… огромен проблем — измърмори здравенякът, без да отмества очи от окървавените ѝ пръсти.
— Хол? — Бен пребледня. — Трябва да те заведем в болница, трябва да…
И сякаш точно тези думи бяха необходими, за да се изпълни въздухът с воя на полицейски сирени.
Холи много се надяваше операторката да е извикала и Бърза помощ, защото светът около нея започна да се обагря в черно.
* * *
Следващия път, когато Холи отвори очи, в тях блесна ярка светлина. Тя се намръщи и се опита да се извърне.
— Вече идвате на себе си.
Женски глас. Безстрастен. Спокоен.
Холи премигна и се опита да види нещо друго, освен ярката светлина.
— Привет! — в полезрението ѝ се появи лице. Женско лице с едва забележими бръчки около ъгълчетата на очите. Върху косата ѝ имаше зелена лекарска шапка, а около врата — медицинска маска. — Вече те закърпихме, скъпа. Ще си като нова.
Закърпили? За какво по…
Къщата. Лудият с ножа.
Холи подскочи на леглото, като едва не удари непознатата с глава.
— По-спокойно…
— Вие ли ме упоихте?
Върху лицето на жената се появи усмивка.
— Не, скъпа, ти вече беше в безсъзнание, когато те доведе бърза помощ.
Лекарката избута настрани масичка с инструменти. Холи ги проследи с поглед и се насили да не мисли за Ким. Не се получи.
— Бяха ти необходими единадесет шева. Ти наистина си късметлийка…
Как ли пък не.
— Раната е повърхностна. Острието е разрязало кожата ти, без да проникне надълбоко.
Блузата ѝ беше изчезнала някъде. Беше облечена в болнична дреха, която нямаше копчета и беше разтворена. Страхотно! Тя рязко я дръпна, за да се загърне отпред и трепна, когато усети леката болка на шевовете.
— Отпред се е събрала цяла тълпа — и лекарката изви русите си вежди. — Много хора се притесняват за теб.
— Искам да я видя! И то точно сега! — стените буквално се разтресоха от грозно ръмжене.
— Да, безпокоят се.
Звукът ѝ беше толкова познат… Гласът на Найл.
— Как мислиш, ще успееш ли да излезеш оттук на собствените си крака?
Петдесет на петдесет.
— Обикновено оставяме пациентите си тук под наблюдение за няколко дни, но… — последва деликатна пауза, след което блестящите и весели сиви очи внезапно станаха черни. — Ти не си такава като всички, нали?
Дишането на Холи едва не спря.