Трябваше нещо по-сериозно, за да го изтрие от лицето на Земята.
Холи погледна към трупа и Найл застина.
— Не го уби ти — той не искаше тази смърт да тежи на съвестта ѝ. Душата на Холи беше чиста и трябваше да си остане такава. — Ти още не беше започнала да стреляш, когато аз…
Тя тръсна глава в несъгласие.
— Аз го убих. Точно това ще кажем на полицията и на всеки, който попита.
Очите им се срещнаха и Найл осъзна, че Холи вече го знаеше. Вероятно още в момента, когато беше пуснал силата си на свобода. Умна. Силна. Негова.
Тя вирна брадичката си.
— Зак… той не беше на себе си. Това, което искаше да направи… — Холи замълча и поклати глава. — Той трябваше да бъде спрян.
Найл изтри стичащата се по гърлото ѝ кръв, а после притисна пръсти върху все още сълзящата рана.
— Ти ми спаси живота, Найл. За кой път? Трети?
„А ти спаси мен.“
— Кой ги брои?
Побутна я към вратата. Нямаше търпение да я изведе оттук; по-далеч от кръвта и смъртта; там, където беше безопасно.
— Аз — тихо му отвърна Холи.
Найл усети как се разтреперват ръцете му. И това не се дължеше на кръвозагубата. А се дължеше на страха да не я загуби. Сега вече, тя беше в безопасност. Убиецът беше мъртъв. Опасността беше преминала. Случаят беше закрит. Неговата репортерка нямаше да има повече нужда от него, за да я съпровожда по тъмната страна. Да, той я беше спасил, но сега започваше отчаяно да се страхува, че едновременно с това я беше и загубил… Без да може да направи нещо.
— Полиция!
Найл не обърна внимание на вика и продължи да върви. Дори не трепна. Холи погледна напред и се намръщи, когато видя, че в коридора ги очакваха десетина ченгета с пистолети в ръце.
Между двама от тях стоеше Мишел. По лицето ѝ се стичаха сълзи, а на ръцете си отпред имаше белезници. Демоните на Найл стояха зад полицаите. Лицата им излъчваха ярост, докато погледите им не се отместваха от блондинката.
Отмъщение. Те толкова силно го желаеха, че почти можеха да усетят привкуса му върху езика си. Някои демони имаха изключително обострени собственически чувства. Просто нямаше начин да навредиш на един от тях и да се измъкнеш безнаказано.
Найл погледна към Мишел.
„Не, няма да се скриеш!“ — помисли си той.
Скоро щеше да си плати за всичко. Ченгетата не трябваше да свалят очи от нея и да я държат по-далеч от демоните в затвора. А това беше непосилна задача, защото полицаите нямаше как да разпознаят демоните, докато не станеше прекалено късно.
— Лайпен? Проклятие! Спешно ни трябва носилка!
Брукс си проби път през униформените ченгета, докато прибираше пистолета.
Раните му вече бяха започнали да зарастват. Найл знаеше, че още преди да стигне до болницата, куршумът сам щеше да излезе от тялото му, а раната му — да заздравее. Вторият куршум беше излязъл откъм гърба, така че и тази рана вече се затягаше.
— Няма нужда — каза той и стисна по-здраво ръката на Холи. Имаше натрапчивото чувство, че тя всеки момент щеше да изтече между пръстите му като вода.
— Това само твоята кръв ли е? — настоятелно попита Брукс. — Как изобщо можеш все още да си на крака?
За мъж, който прекарваше нощите си със сукуба, той явно знаеше прекалено малко за демоните. Изстрел в гърдите, без значение от какво разстояние, не можеше да спре задълго демон от десето ниво. С периферното си зрение Найл забеляза партньора на Брукс — шифтъра — да се промъква между униформените полицаи.
Да, пистолетът не можеше да го довърши, но това ченге — макар че нямаше нужда детективът да го знае — можеше да застави Найл да се поизпоти, ако се вкопчеха на живот и смърт. Ноктите на вълка, замахнали към гърлото, можеха да доведат до смъртта на всеки демон. Да, може за смъртните да не бяха оръжие, но… за него бяха смъртоносни. И не, той никога нямаше да признае това на детектива. Това беше една дяволски основателна причина, поради която демоните недолюбваха шифтърите вълци; причина, която се основаваше на чувството им на самосъхранение.
Гит протегна ръка към Найл сякаш за да го подкрепи.
— Махни си ръцете — изръмжа демонът и изправи рамене.
Денят, в който щеше да приеме помощта на шифтъра, щеше да бъде денят, когато…
— Тук има хора — прошепна Гит. — Уцелили са те в сърцето, демон! Разреши ми да ти помогна.
Не в сърцето. Убийцата не спадаше към точните стрелци. Но, виж Холи — тя беше друга работа. Беше застреляла онова копеле като професионалист. Трябваше някой път да намери време и да я попита откъде притежаваше такъв талант.