Холи просто кимна…
— Направил си това, което е трябвало…
И щеше да го направи отново.
— Видях какво е направил… — продължи тя. — Видях.
Никакво осъждане на действията му. Никакъв гняв. Само разбиране.
Сърцето му беше в ръцете ѝ.
— Найл, ти не трябва да се сражаваш сам. Аз съм до теб.
Тя го гледаше без страх, отвращение или омерзение. Гледаше на него като на… обикновен човек. А тя знаеше, знаеше за всяка негова тъмна тайна и за всяко тъмно петно в душата му.
По дяволите… Заради нея той искаше да стане… по-добър.
Можеше и да се получи. Заради нея.
Усмивката бавно разцъфна върху лицето ѝ. Усмивка, от която мозъкът му отказваше да функционира и се предаваше в плен на желанието.
Неговата жена. Тази, която нямаше да се уплаши и да избяга. Или да се пречупи, без значение колко сериозна беше опасността.
Жената, която застреля бившия си годеник. За да спаси него. И се опита да го защити с тялото си.
Един умен мъж никога нямаше да обърне гръб на такава жена, ако тя му се предложеше.
— Обичам те — прошепна Холи.
Найл знаеше, че се взира в своята слабост и в своята сила.
Сърцето му беше в нейните ръце.
Майната им на всички тия мисли за „правилното“. Холи го желаеше, той нея — също. Найл не можеше да си представи живота без нея. Беше готов да ѝ даде всичко, което тя пожелаеше. Той щеше да я люби всяка нощ. И да ѝ даде толкова любов и страст, колкото можеше да издържи; докато не започнеше да го моли да спре, а след това… да започне отначало. Той щеше да я защити. И да унищожи всеки, който се опита да я нарани.
Съдбата беше жестока кучка, но понякога… понякога дори и тя можеше да се смили над един демон.
Като му разреши да опита вкуса на истинския Рай.