— Добре съм, Мак.
Мак Артър Филипс беше ветеранът в новинарския екип. По-рано той беше лицето на „Нюз Флаш Файф“, но на шейсет и три години беше решил, че е настъпило време да насочи вниманието си към друга сфера, т. е, към продуцентството. Мак не изглеждаше на шейсет и три. Той ходеше четири пъти в седмицата на фитнес и поддържаше форма, за която всеки би му завидял, а черната му косата едва беше започнала да посивява.
Холи знаеше, че Мак е един от онези мъже, които говореха тихо, но биха смазали всеки, който се изпречеше на пътя им, само с няколко думи. Сигурно това беше останало у него от армията. От онези времена, когато беше воювал във Виетнам. Тя неведнъж беше слушала разкази за военните му подвизи.
— Не ме лъжи. — Гласът му все още беше тих, но под думите проблясваше стомана. — В един миг беше пребледняла като смъртник. Репортер, който припада пред камерата…
— …ще повиши рейтинга на канала си — усмихнато отсече Бен и подръпна козирката на бейзболката.
Холи му хвърли изпепеляващ поглед.
— Аха, направо си мечтая всички да ме знаят като „Припадащата девица от Нюз Флаш Файф“.
Ама че задник! Бен ѝ харесваше, но понякога направо я вбесяваше.
Тя смръщи нос. По дяволите, можеше да се закълне, че още усеща миризмата на кръв.
— Е, ако не искаш да припаднеш, понеси дупето си натам и разбери от ченгетата какво става — изръмжа Мак.
Холи изскърца със зъби. Ченгетата вече бяха оповестили, че няма да правят изявления. Поне не и „официални“ такива. Но една жена трябваше да направи опит, нали? Тя бутна микрофона в ръцете на Бен с думите:
— Ще се върна след десет минути.
И много се надяваше да го направи с информация. Затова се завъртя на пети и спря поглед върху детективите, които разговаряха с полицай с униформа с напрегнати лица. После бързо се промуши под жълтата лента и се насочи към мъжете с надеждата да подслуша нещо…
— Госпожице Щорм, какво, по дяволите, си мислите, че правите? — пресрещна я Колин Гит. Той не отместваше яркосините си очи от нея. Ръцете му бяха кръстосани пред гърди с доста впечатляваща мускулатура. — Това е местопрестъпление. — Гит я хвана за рамото и я издърпа обратно към лентата, без да обръща внимание на протестните ѝ думи. — Ако искахме репортерите да ни съсипят всички улики, нямаше да си правим труда да заграждаме с ленти.
Ама той това хилавичко заграждение ли имаше предвид? Гит я избута под лентата, поклати глава и се намръщи.
— По дяволите, не си ли научи урока миналия път?
Да си научи урока ли! Ама тя какво, да не е на две годинки?
— Това, което научих миналия път, е… — започна тя и понижи глас, за да не бъде чута от някой друг —…че в града е пълно със смъртоносни тайни. — Холи посочи към трупа. — Изглежда, че се е появил ловец на демони.
Очите на Колин се разшириха от учудване.
— Какво?
Охо! Изглежда, че детективът не беше наясно с…
За по-малко от секунда Гит се наведе под лентата и се озова до нея. За толкова едър мъж той определено се движеше бързо.
— Какво каза току-що?
Холи облиза устни. Детективът я смущаваше ужасно; с тази негова мрачност и проблясващи зъби, които изглеждаха прекалено остри и…
— Тя каза, че жертвата не е човек — студеният, леко подигравателен глас накара всеки нерв в тялото на Холи да се напрегне. Не, по дяволите, не беше въз…
Двамата с Колин се обърнаха едновременно и се втренчиха в Найл Лайпен. Слънцето беше залязло и сумракът обгръщаше мъжа с тъмни сенки, които сякаш пълзяха и се обвиваха около високо, мускулесто тяло.
Найл се насочи към тях. Във всяко негово движение се усещаше едва сдържана сила. Лицето му, което според мнението на Холи болшинството жени биха сметнали за привлекателно — но не и според нея, разбира се, а според болшинството — не показваше никаква емоция. И ако трябваше да бъде искрена и честна, тя никога не беше забелязвала в него признаци на някаква емоционалност.
Черните му като смола коси бяха отметнати над челото, като и излагаxa на показ една идеална външност; във всеки случай моме от естетична гледна точка. Високи скули, ясно очертана брадичка, дълъг прав нос и устни, които така привличаха…
Не е за мен! Холи рязко отмести поглед към черните му очи; далеч от устните, които ни най-малко не я интересуваха. Трябваше да се съсредоточи върху очите му, защото точно те показваха истинската същност на човека. Или — в случая на Найл неговата истинската същност на демон. Защото Найл Лайпен беше демон. Вероятно най-силният и най-опасният демон от всички, които беше срещала Холи, и тя нямаше намерение да забравя този факт. Както и това, че последният път, когато се бяха озовали заедно, тя бе сигурна в едно: той беше убил.