Светлината от тавана се отразяваше в теракота на пода.
— Благодаря ти, Найл — прошепна Холи и в зелените ѝ очи проблесна нещо искрено. — Не мислех, че ще го кажа някога, но ти ми беше необходим и…
— Не толкова бързо, госпожице Щорм! — беше гласът на шифтъра. Тих. Непреклонен.
Найл се обърна. Той имаше въпроси към Гит, но не искаше да ги задава в присъствието на журналистката.
Защото… да, имаше нужда от нея, подобно на пламък, и той го знаеше. Но все още ѝ нямаше вяра. Той нямаше доверие в никого. И затова беше все още жив. Във всеки случай, това беше поне една от причините.
Смъртният — Брукс — застана до Гит.
— Ще трябва да ви задържим за разпит за известно време — пауза. — И двамата.
* * *
Мамка му!
Бяха ги разделили. Глупави човешки манипулации. Сякаш, ако с Холи ги сложеха в отделни стаи, двамата веднага щяха да започнат да се обвиняват един друг. И да издават тайните си. Които дори не съществуваха.
Шифтърът остана с Найл. Впери поглед в него и мълчаливо го загледа. Найл му отвърна със същото.
След десет минути ченгето заговори.
— Отново убиваш своите, така ли, демон?
Демонът присви рамене. Облегна се на стола, протегна крака и… се отпусна.
Къде беше Холи? Той знаеше, че няма защо да се притеснява за нея. И че след като се отърсеше от ужаса на видяното, тя щеше да се окаже готова за действие. Но на него му се искаше да е наблизо. За да може да я следи по-лесно. И да я предпази.
— Сам Митерс беше демон, нали? — Гит кръстоса ръце. Найл реши, че детективът иска да изглежда заплашително, но в действителност беше просто досаден. И дразнещ. Затова повдигна вежда с думите:
— Доктор Чудовище ли ти го каза?
Доктор Чудовище беше доктор Емили Дрейк — единственият психотерапевт в града, който помагаше на Другите с техните безчислени проблеми. Тя разпознаваше свръхестествените само с поглед. И освен това виждаше остатъци от силата им дори около мъртвите тела. Талант, който беше много удобен. На Найл му се искаше и той да беше притежател на такъв.
Светът на Другите беше устроен така, че всички те се разпознаваха от себеподобни. Найл можеше да види през защитната магия и да определи дали пред него има демон или смъртен. Той знаеше, че магьосниците се усещаха един друг по енергийния импулс, който излъчваха, а шифтърите усещаха себеподобните си по миризмата.
Единствената смъртна, която разпознаваше Другите и разгадаваше тайните им за по-малко от секунда, беше Емили Дрейк. А фактът, че спеше с детектива… Шифтърът имаше непосредствен контакт с удивителния талант на Емили.
— Емили не е твоя грижа — изръмжа Гит.
Аха! Най-накрая някакви емоции от страна на ченгето. При това собственически, както при болшинството шифтъри. И не само абсолютни собственици, а и психопати.
— Защо го направи? Защо точно него? Ядоса ли те с нещо?
Найл въздъхна. Наистина нямаше време за тези глупости. Трябваше да стигне до Холи и да я откара до дома ѝ. А после да започне да преследва убиеца.
— Този път не съм аз.
Да, по ръцете му имаше кръв, но това не беше кръвта на Сам.
— Тогава кой? — Гит хвана стола, обърна го и седна срещу него. — Тогава, на първото местопрестъпление, ти разпозна младежа. И ми се стори, че си наясно кой го е убил.
Какво пък, ставаше топло, но посоката не беше вярна.
— Кажи ми, Найл. Какво, по дяволите, става в тоя град? Защо се препъвам в телата на мъртви демони? И защо, мамка му, се увърташ около Щорм?
„Защото жената ми харесва! Да усещам аромата ѝ, да я целувам, да я…“
Но това не влизаше в работата на детектива.
— Не копай под мен в това разследване — изрече Найл и се изправи. Разпитът приключи. Не беше длъжен да търпи тези глупости.
— Тогава под кого? — дочу се изръмжаване.
— Търси човек, ченге. Този път убиецът е смъртен.
Найл можеше да се обзаложи за това.
Смъртен, убиващ демони.
Светът изобщо не беше безопасно място.
* * *
— Защо визитката ти беше у Сам?
Холи премигна и се опита да не мисли за обезобразеното лице на Сам. Знаеше, че ще го вижда в кошмарите си. И то доста нощи.
О, боже! Сам!
— Той… той беше един от моите информатори.
Нямаше смисъл да увърта. Разтърка очите си. Проклятие, толкова беше гадно. Цялото тяло я болеше и се усещаше така, сякаш бяха изтръгнали сърцето ѝ. Искаше да се махне от клаустрофобичната стаичка за разпити, в която постоянно мигащата червена светлина караше болката да пулсира в слепоочията ѝ, и да се прибере в дома си. В безопасност.