— С каква информация те е снабдявал Сам?
Тя разтри чело, без да поглежда към Тод Брукс. Мъжът беше обикновен смъртен, като нея, но беше прекалено дълбоко нагазил в света на Другите. Приятелката му беше сукуба, така че според Холи, нямаше накъде да затъва повече.
— Щорм? — дочу се скърцане по пода и Брукс седна до нея, като почти надвисна отгоре ѝ.
А тя мразеше, когато хората навлизаха в личното ѝ пространство.
— С каква точно информация те снабдяваше Сам?
Холи отмести ръка и го погледна. О, този измамен аз-ще-бъда-твой-приятел-довери-ми-се поглед на кафявите му очи. Доброто ченге, а не лошото, като Колин Гит. Аха, направо се върза! Холи едва не изсумтя. И двамата детективи играеха и бяха готови на всичко, за да хванат плячката си. А плячката им, според нейното скромно мнение, в момента беше самата тя.
— Сам беше демон.
Дори не погледна към блестящата огледална стена. Тя знаеше, че има някого зад нея и че този някой я наблюдава. Единственото, на което можеше да се надява, беше хората в съседната стая да знаят с какво си имат работа. И че там не стоеше някой тесногръд бюрократ, който веднага ще се втурне към телефона, за да я приберат в най-близката психиатрична клиника.
— Той ми разказваше за своя свят.
Всъщност, беше ѝ дал само трохички.
Брукс изруга, след което измърмори:
— Не можеш ли да ги оставиш на мира? Те едва не те убиха…
— Не те — Холи стисна зъби и едва успя да процеди: — Той. Един от тях.
Не всички демони бяха убийци. Поне в това беше сигурна. Точно както беше научила, че не на всички хора — дори и на онези, които носеха полицейски значки — можеше да се вярва.
Преди седем месеца лицемерният ѝ годеник беше спомогнал много, за да го разбере. Тя въздъхна дълбоко и се опита да успокои туптящото си сърце. Тод искаше да я накара да излезе от кожата си. Мъжът я смяташе за съпричастна към убийствата и Холи добре разбираше защо. Тя беше на първото местопрестъпление и сама им каза, че младежът е бил демон… и че го е познавала. Карл беше един от източниците ѝ, също както и Сам. Не трябваше да бъдеш гений, за да можеш да свържеш тези два факта. Но не ги беше убила тя.
— Сам не беше лош човек, ясно ли е? Той се опитваше да се откаже от дрогата.
А точно тя ли не знаеше, колко беше трудно това? И то след като беше наблюдавала борбата на брат си с нея? Битка, която брат ѝ беше загубил.
— Той не беше опасен, той беше…
— Накълцан на парчета
Тя трепна. Трябваше ли детективът да бъде толкова описателен? Тя нямаше нужда от това.
„Толкова съжалявам, Сам!“
До злополучната им последна среща двамата винаги се бяха разбирали добре. До последната им среща.
Сърцето ѝ не успя да забави ритъма си. Напротив. Затуптя още по-силно, когато в главата ѝ се завъртя една догадка. Сам отчаяно искаше да се избави от нея. Дали защото е знаел, че може да се превърне в следваща жертва? А и опитът да я прегазят веднага след като двамата се разделиха… За нищо на света нямаше да повярва, че това беше просто едно съвпадение.
— Кога видя за последен път Сам Митерс жив?
Холи конвулсивно облиза устни.
— Хм… около обяд.
Нима това вече беше вчера? Погледна часовника си. Беше почти шест сутринта.
— Вчера по обяд.
— Той не ти ли се стори… развълнуван?
Тя срещна внимателния поглед на Брукс и дланите ѝ се изпотиха.
— Да, може да се каже и така.
— Какво точно ти каза той на тази среща?
„Пази си симпатичното дупе, Щорм. Скоро в града ще се отвори Адът.“
Холи погледна Брукс право в очите.
Сам е знаел. Бил е наясно, че по улиците на града се разхожда убиец. Но дали е разбрал, че следващата му жертва ще бъде самият той?
— Какво. Точно. Ти. Каза. Той? — Гласът на Брукс стана настоятелен. Доброто ченге тихомълком се превръщаше в лошото. Къде беше Найл? И за какво искаше да го пита Гит? Нима смяташе, че Найл е замесен по някакъв начин?
В спомените ѝ изникна мърморенето на Сам в отговор на въпроса ѝ дали Найл го е принудил да се държи по-далеч от нея.
„В това е замесен Найл? Мамка му, аз изчезвам оттук!“
О, по дяволите! В каква каша се беше забъркала?
— Щорм?
Тя примигна и разбра, че Брукс не сваляше поглед от нея. Трябваше да каже истината на ченгето, макар и не цялата.
— Каза ми, че нашата договорка отпада. Че трябва да забравя номера му.
Болката отново запулсира в ръката ѝ. Имаше нужда от аспирин. Не можеше да приеме нищо по-силно, защото след това се чувстваше…