— Аз не съм убил Карл или Сам.
Думите бяха произнесени гръмко, адресирани до ченгетата, но Найл не отместваше поглед от очите ѝ.
— И Холи го знае.
— Но си убивал в миналото — изрече Гит и влезе в стаята. Най-накрая демонът насочи вниманието си към него, а не към нея.
— Докажи го.
— Мамка му!
Холи видя усмивката, която пробяга върху лицето на Найл и която приличаше повече на озъбване, отколкото на усмивка.
— А сега се махнете от пътя ми и… стойте далеч от мен.
За секунда на Холи ѝ се стори, че очите на Гит блеснаха по-ярко и в тях се появи хищнически блясък, но детективът само изскърца със зъби и отстъпи встрани.
Двамата с Найл се насочиха към вратата.
— Чукай се с него колкото си искаш, но не му се доверявай. Предупреждението на Гит ги застигна на няколко крачки от вратата.
— Не си пораснала чак толкова, за да играеш в игричките му.
Да, детективите изобщо не я познаваха. Холи им се усмихна, като им показа собствената си версия на усмивката на акула.
— Пораснала съм отдавна.
Беше се уморила от предупреждения. И от цялата тази глупост. И да, определено си имаше представа с какво щеше да се сблъска при общуването си с Найл. Но той беше единственият, който можеше да ѝ помогне да се измъкне от цялата тази каша.
Затова излезе с високо вдигната глава от стаята за разпити и се насочи към изхода на полицейския участък. С демона до себе си.
* * *
— Всичко мина крайно зле.
Капитан Дени МакНийл се облегна в стола си, като хвърли изпепеляващ поглед към двамата си най-добри детективи. Том беше наблюдавал разпитите и знаеше, че по това конкретно дело не бяха стигнали доникъде.
— Жената щеше да поддаде — каза Колин. — Ако не се беше намесил демонът…
— Нямаше — Дени беше сигурен в това. — Недооценявате я.
Журналистката умееше да пази тайни — беше го прочел в очите ѝ. Но защо се беше свързала с демона?
На вратата му тихо се почука, дръжката се завъртя и Наталия Смит влезе в стаята. Той се опита да не поглежда към краката ѝ. Дълги. Стройни крака. Полата, с която беше облечена, го подлудяваше. И то още от момента, в който днес сутринта Наталия излезе от банята с тази опитай-и-ме-хвани усмивка и я облече. А между другото, под душа бяха заедно. Но сега върху лицето ѝ нямаше усмивка. Пълните, греховно сексуални устни бяха стиснати, а очите — присвити.
— Имаме проблем — обяви тя и размаха папката.
И проблемите бяха два, ако не се лъжеше Дени. Два трупа.
Колин и Тод погледнаха към патоанатома.
— Нещо липсва.
— Нещо? — тихо повтори МакНийл. Изобщо не му харесваше накъде отиваха нещата. Наталия… хм… — доктор Смит за полицейския департамент — беше внимателна и упорита, а според него и най-добрият патоанатом, който беше срещал. И най-привлекателният, но това беше нещо като допълнителен бонус. Освен това жената имаше и дяволски висок коефициент на интелигентност. Наскоро, тя беше преминала буквално през Ада и то благодарение на шибания психопат, който тероризираше града, и сега с огромен труд се връщаше към нормалния си живот. Или поне към това, което се смяташе за нормално в този свят.
МакНийл взе папката, прелисти я… и усети как кръвното му скача нагоре, преди още кръвта да запулсира в слепоочията му.
— Мамка му! Не ми казвай, че…
— Убиецът се е потрудил славно. Сърцето на Митерс липсва, като и бъбреците на Бронкс.
— Какво? — Шокът на Тод беше разбираем. Също като Наталия той беше само човек. И все още можеше да изпитва потрec, въпреки че живееше с демон.
— За какво, по дяволите, на някого ще му трябват органи? — с отвращение в гласа попита и Колин. Той беше страхотен детектив и благодарение на обострените си сетива се беше превърнал в прекрасен ловец, чиято плячка трудно можеше | се измъкне.
— Явно по улиците на града броди още един извратен и психясал изрод — изръмжа Дени, наясно, че не греши. Мамка му, направо страхотно! Някой режеше демони, крадеше органите им, а журналистката беше точно в центъра на тази воняща кашa. Проклетият му късмет! Това беше последната история, които искаше да види излъчена във вечерните новини на местния канал.
— Кой още знае за това?
Имаше опасност от изтичане на информация от полицията, а и не само от нея. Найл имаше прекалено много контакти, а демоните бяха навсякъде; дори и в полицейското управление на Атланта.
Те съществуваха заедно със смъртните в мир и следяха за прилагането на закона… като снасяха информация на Найл за всяко разследване.
— Дойдох първо при теб — тихо отговори Наталия.
Капитан МакНийл леко се отпусна. Той вдигна ръка и насочи пръст към детективите.