В къщата беше тихо като в гробница. Въздухът беше застоял. Найл включи осветлението и лампата показа поизносена мебел и старичък телевизор.
— Е, какво ти показва твоята същност на паяк? — попита Холи, докато оглеждаше тъмните стаи отляво и отдясно.
Найл повдигна вежда и се втренчи в нея. Тя се опита да не обръща внимание колко скулптурно изглеждаше челюстта му и как блестеше тъмната му коса. А очите му… Те просто я объркваха. Среднощни езера, пълни с тайни и емоции. Да се взира в тях беше прекалено… съблазнително.
— Моята същност на паяк? — повтори Найл.
Холи махна с ръка към останалата тъмна част от къщата.
— А какво друго да ти помага да чуваш и виждаш толкова добре? — не толкова добре като шифтърите, но много по-добре от нея. — Това място безопасно ли е?
— Безопасно е.
Това беше добре. Тя се отпусна.
— Тогава, давай да побързаме. Искам да претърся тази къща и то бързо. Преди тук да се отбият онова ченге — шифтъра — с неговия мил приятел.
Холи дори нямаше представа какво търси. Но и най-малката зацепка все щеше да е повече от нищо. Нямаше смисъл да претърсват градската квартира на Карл. Ако там е имало нещо важно, вероятно Гит вече го беше запечатал в плик за събиране на улики и снабдил с етикет. А за нейно голямо съжаление, шифтърът не обичаше да споделя.
Може би Карл беше оставил нещо тук! Ако наистина се е притеснявал, както твърдеше Найл, съществуваше вероятност да е отишъл някъде, където би се чувствал в безопасност и…
Демонът се насочи към кухнята и посегна към купчината вестници и брошури, насъбрани явно от пощенската кутия.
— Почакай! — Холи бръкна в задния си джоб, извади оттам чифт латексови ръкавици и му ги подхвърли. Той ги хвана още въздуха, след като ѝ хвърли поглед какво-по-дяволите…
— Рано или късно ченгета ще открият това място. Нали не искаме да открият отпечатъците ни тук?
Найл изрече едно замислено „Хм-м“, след което каза:
— Скъпа моя, излиза, че това не е първият ти взлом, така ли?
Холи не възнамеряваше да отговаря. Тя сложи своя чифт ръкавици, огледа хола и се насочи към старичкото бюро в ъгъла.
— Какво конкретно търсим? — попита я Найл.
— Нещо, което се различава от нормалното.
Стори ѝ се, че го чу как изруга, но дръпна най-горното чекмедже. Отмести купчината сметки. После отвори следващото… И намери кафяв плик с името на Карл върху него, написано на ръка. Тя го отвори и извади отвътре снимка. Сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите. После видя и бележката.
— Найл…
Само след секунда той се озова до нея. Пръстите ѝ трепереха, когато му протегна снимката — на нея и Карл. Двамата седяха на пейка в парка и разговаряха, свели глави един към друг.
— Бележка… там има и бележка.
Найл взе листчето.
— Майка му стара!
„Нечистите ще умрат.”
Смачка хартийката в юмрук.
— Сега вярваш ли ми? Един от твоите безценни смъртни убива демони.
Холи не беше в състояние да спори. Всичко сочеше точно към това. „Нечистите.“ Но как беше разбрал убиецът? Нима тя беше издала тайната на Карл по някакъв начин?
Или на Сам?
Найл се напрегна до нея.
— Трябва да тръгваме.
Той сграбчи плика, напъха обратно снимката и бележката, и бързо го прибра в джоба си.
— Какво правиш? Ти не можеш…
— Я виж ти! Жената, която влезе с взлом в чужд дом, изведнъж си спомни за морала.
Тя зяпна от възмущение.
— Имам приятели в полицията, така става ли? Ще им го дам, за да потърсят някакви пръстови отпечатъци. Изобщо всичко, което могат да открият. А сега да вървим.
Пръстите му се сключиха около ръката ѝ и той я дръпна към входната врата.
Когато се озоваха навън, хладният въздух сякаш прониза кожата ѝ с хиляди ледени иглички. Спуснаха се по стълбите и…
— Какво, по дяволите, правите тук? — настоя за отговор груб глас. От сянката излезе възрастен мъж, въоръжен с пушка, насочена към тях.
О, проклятие!
— Пусни оръжието! — Найл я избута зад гърба си. Гласът му трепереше от гняв.
Мъжът отвори уста от изненада, когато дулото на оръжието му се насочи към земята. Найл обърна глава към нея и ѝ заповяда:
— Стой зад мен и не се показвай, ясно?
Ако демонът искаше да застане между нея и куршума, Холи не смяташе да му противоречи. Затова просто кимна. Найл отново се обърна към мъжа.
— Не мърдай! — Гласът му вибрираше от сила.
Човекът дори не премигна. Гърлото на Холи пресъхна. Принуда. Пълен контрол. Тя знаеше какво точно прави Найл с изплашения човек, който се взираше в тях с празен поглед и не мърдаше.