Очите на Найл се отместиха върху нещо зад гърба ѝ. Холи проследи погледа му и видя да прибират трупа в черен найлонов чувал. Време беше.
— Госпожице Щорм, как успяхте толкова бързо да стигнете дотук? — Гласът му беше станал по-мрачен и настоятелен.
Веждите ѝ полетяха нагоре. Какво намекваше този демон?
— Правех репортаж на две преки оттук и чух полицейските сирени. — Да, историята не беше кой знае какво, но в крайна сметка накрая се появи ексклузивна новина. Така тя се озова на местопрестъпление, което явно щеше да подхранва нощните ѝ кошмари не само една седмица.
Не и сега! Не можеше да си позволи да го приеме прекалено лично в момента.
Но, по дяволите, защо точно него? Безобиден и приятен младеж, който определено не заслужаваше ужасната си смърт в мръсната пресечка до задния вход на някакъв стриптийз клуб.
— Шибана работа! — Колин направи крачка към Найл. — Познаваше ли жертвата?
— Хм… — Нито да, нито не.
Детективът стисна юмруци.
— Не си играй с мен, Найл. Ако беше видял какво са сторили с този нещастник…
— Видях.
Колин застина.
— Ти нали не си…
Найл се разсмя грубо и рязко. Погледът му отново се върна върху Холи.
— Не съм го убил. Направил го е някой, като нея.
Какво? Такъв като нея ли? Какво си…
— Ела с мен. Веднага! — Гит насочи пръста си към нея. — Що се отнася до вас, госпожице Щорм, стойте по-далеч от местопрестъплението.
Найл я измери с бегъл поглед от главата до черните ѝ сандали с тънки каишки и Холи потръпна. Опасен, но, по дяволите, толкова сексуален. Така, трябваше да се концентрира.
— Не можете да криете информация от медиите, детектив. Обществеността има право да знае…
Найл поклати глава.
— Все още ли повтаряш тази песен, Холи?
Холи, не госпожица Щорм. И гласът му се беше променил. Беше станал дрезгав. Грапав. Така разговаряше мъж в леглото. По голите ѝ ръце пробягаха тръпки.
— Не зная…
— Ти знаеше, че е демон — устните на Найл трепнаха в усмивка, но погледът на бездушните му очи все така я пронизваше — Той беше един от твоите информатори, нали?
Нямаше да отговори на въпроса му, макар демонът пред нея да беше прав. Карл Бронкс беше един от нейните информатори. Тя беше разговаряла с него много пъти. Млад, на малко повече от двадесет и пет години, с неизменната сърдечна усмивка и трапчинки на бузите.
Не! Не трябваше да допуска такива мисли…, че добродушният Карл беше човекът, когото бяха нарязали на парчета… Защото точно тези мисли едва не я бяха накарали да припадне пред камерата.
Найл пристъпи към нея и прокара външната част на дланта си по ледената кожа на ръката ѝ.
— Не си толкова силна, за колкото се мислиш — прошепна той и дъхът му размърда косата до ухото ѝ подобно на ласка. — Жалко.
Холи примигна, за да се избави от глупавите сълзи, които изпълниха очите ѝ. Въпреки че тялото на младежа беше затворено в черния чувал, тя все още продължаваше да вижда окървавения му труп.
Найл поклати глава.
— Захапала си нещо, което не е за теб. Иди си вкъщи, Холи. Върни се в безопасния си свят — той отстъпи назад. — Остави на мен демоните и смъртта.
Мъжът не можеше по-ясно да я прати по дяволите. Холи гледаше как Найл се обърна и двамата с Колин се насочиха към полицейската кола.
О, да, много приятен начин да кажеш: „Разкарай се!“ Но, за съжаление на демона, тя не беше от онези, които покорно тръгваха натам, където им посочеха.
— Е, какво, май не получи история, а? — попита Бен и застана до нея.
Холи не отместваше очи от Найл, който спокойно се беше облегнал на синьо-белият полицейски автомобил.
— Засега — не.
— Нищо, ченгетата скоро ще дадат официално изявление. Така че, всичко е наред…
— Не, не е наред!
Животът на Карл беше важен. Той беше едно от добрите момчета…, е, добрите демони, и определено не заслужаваше такъв край. Проклятие, никой не заслужаваше такава смърт…
Карл ѝ доверяваше тайните си и тя не смяташе да остава встрани от случая. Разбира се, помнеше основното правило: не си позволявай да приемаш всичко със сърцето си. Мантрата на всеки журналист. Но… прекалено късно. Това убийство прие много личен характер за нея. И тя сама щеше да се заеме с разследването му.