— Това беше на рецепцията за теб — младата жена пристъпи навътре и протегна плика. — Аз дори не помня кога е било оставено. Извинявай, Холи. Мисля, че просто са го сложили не където трябва. Намерих го под някакви документи…
Тя взе плика.
— Не се притеснявай, всичко е наред! — но защо стомахът я присви така? И пръстите ѝ започнаха леко да треперят?
Защото на плика нямаше обратен адрес. Само името ѝ, надраскано под ъгъл с големи и нечетливи букви. Холи беше виждала този почерк и преди. Подпъхна пръст под ръбчето на плика и дръпна. Усети как хартията се разкъсва и наранява пръста ѝ, но продължи, докато в ръцете ѝ падна снимка.
Найл. Седеше в джипа си и я гледаше, докато тя стоеше в светлината на фаровете.
Отвътре изпадна бележка: „Нечистите ще умрат.“
— Холи? — Мак бързо скочи на крака. — Какво се е случило?
Тя трябваше да е пред камерата след час. А не можеше.
Хвана снимката, заедно с бележката, и ги напъха обратно в плика. Показалецът ѝ пулсираше от болка.
— Мак, трябва да изляза.
Ким стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак. Черните ѝ коси я галеха по раменете.
— Всичко наред ли е, госпожице Щорм? — сините ѝ очи бяха станали направо огромни.
Не, не беше.
— Искам да вземеш записите от камерите за наблюдение от днес. И да ми ги дадеш, когато се върна. Искам да зная кой точно е оставил тук този плик.
Ако лицето на копелето беше върху записа, тя щеше да се добере до него.
„Нечистите ще умрат.”
Който и да беше този болен мозък, явно знаеше за Найл.
— Холи? — отново настоя за отговор Мак.
Но тя вече беше хванала чантата си, и се притисна покрай него.
— Мак, кълна се, че нямаше да постъпя така, ако това… — не беше въпрос на живот и смърт. — Сложи запис от вчерашния репортаж, става ли? Интервюто ще се вмести съвсем точно във времето.
— Какво, по дяволите?
— Аз… аз трябва да тръгвам — и Холи започна да рови в чантата си. Напипа телефона си и го извади. Набра номера, който ѝ беше дал Найл, и зачака. Номерът не отговаряше. Мъртва тишина.
— Трябва да тръгвам — повтори тя и в този момент чу прехвърлянето към гласовата поща. Холи изскочи в коридора, докато говореше: — Найл, когато получиш това съобщение… Бъди внимателен! По-добре… — проклятие, връзката се беше разпаднала.
Токчетата ѝ тракаха по мраморния под на коридора. Потръпна, когато премина покрай заключената врата вляво.
Тогава осъзна, че може да не успее да се добере до своя демон навреме.
* * *
На входа на клуба се беше наредила огромна опашка — дълга като змия редица от мъже и жени. Някои бяха разсъблечени, други — в прокъсани дънки. Беше петък вечер. Макар че все още беше рано за разгара на купона, всичко изглеждаше така, сякаш чакащите бяха готови да спукат по шевовете „Парадайз Фаунд“.
Холи се насочи смело напред към вратата, но беше спряна от татуиран от главата до петите гигант.
— И къде точно си мислиш, че отиваш, принцесо? — тежката му ръката се стовари върху рамото ѝ.
Тя чу недоволното мърморене зад гърба си и силния женски глас, който извика:
— Тази кучка трябва да си изчака реда като всички нас!
Холи не обърна внимание на тълпата, а се съсредоточи върху канарата. Трябваше да му се признае, че наистина беше огромен. Мускулите на ръцете му бяха толкова масивни, сякаш всеки момент можеха да се пръснат. И, боже, колко беше висок? Над два метра?
Тя разтърси рамене и свали лапата му от рамото си. Гигантът само повдигна вежди и посочи към дългата редица от чакащи да влязат в клуба.
— На края, принцесо.
Няма начин!
— Трябва да се видя с Найл.
Очите на великана леко се напрегнаха. Почти незабелязано.
— Ти…, както и всички останали.
Холи стъпи на пръсти.
— Нямате ли ВИП списък? Или нещо подобно? Проверете в него. Найл каза, че мога да дойда тук по всяко време, когато поискам — всъщност, той не беше казал точно това. Но се подразбираше, нали? Да работят под прикритие беше негова идея, затова беше логично да предположи, че трябва да си е направил труда да каже на булдозите си, че новата му приятелка може да надзърне насам…
— О, имаме списък — изрече по-ниският мъж с мазна черна коса. — Кажете ни името си и…
— Холи Щорм. И нямам време за тези глупости. Трябва да се видя с Найл и то веднага.
Големият-и-силният и Малкия-и-мазният нямаше да я сплашат.
Не, за това вече се беше погрижил непознатият. А тя нямаше да бъде спокойна, докато не се убедеше, че онзи изрод не се беше добрал до Найл.
Горилите си размениха поглед и грамадният отвори вратата.