— Извинете, госпожице Щорм. Не съм ви виждал тук преди и… не разбрах, че това сте… вие.
Тя изобщо не се учуди, че охраната на входа не я разпозна. Почти никой не я разпознаваше в нормална обстановка. Може би ги объркваше факта, че не държеше микрофон в ръцете си; или горилите просто не гледаха новини.
Холи едва успя да кимне и пристъпи напред. Значи Найл беше дал указание на своите биячи да я пускат по всяко време. Много мило!
— О, какво, по дяволите…
Тя пренебрегна женския вопъл зад гърба си и влезе в клуба. Тълпата зад двойните врати беше огромна. Тела се притискаха едно в друго. Музиката неистово гърмеше.
Къде беше Найл?
Кабинетът му се намираше в далечния ъгъл на клуба. На Холи се наложи с усилие да си проправя път сред телата на мъже и жени, Други и смъртни. Не обръщаше никакво внимание на проблясващите тук-там зъби или остри нокти, а просто си пробиваше път напред толкова бързо, доколкото успяваше. Сърцето ѝ сякаш туптеше в бесния ритъм на музиката.
Най-накрая стигна до вратата с надпис „Не влизай!“, вдигна ръка и започна отчаяно да чука по нея.
— Найл? Найл!
Нямаше отговор.
Проклятие!
Опита да отвори, но беше заключено.
Холи се обърна. Наоколо се носеше смях. Пияни, отчаяни, весели… В „Парадайз Фаунд“ имаше от всичко.
Но къде беше собственикът на заведението. Ако онзи побъркан се беше добрал до него…
Тя стисна зъби. Огледа наоколо, но никъде не видя симпатичния демон с полунощни очи и цинична усмивка.
Холи с труд си проби път към бара и стовари длан върху прохладния му плот.
— Найл.
Барманът се разсея за момент от коктейла, който приготвяше. Беше висок, но не чак толкова огромен, колкото беше гигантът на входа. Рижа коса. Кафяви очи. Холи вече го беше виждала… Мъжът не свали изпълнения си с ненавист поглед от нея онази вечер, когато беше тук за последно. Точно преди Найл да заповяда на своя задник-охрана да я изхвърли навън.
Приятен спомен, няма що, но моментът не беше подходящ за тези мисли.
— Казвам се Холи Щорм… — тя прекъсна и повиши глас с надежда да надвика шума, който цареше в клуба. — Аз…
— …Зная коя си ти! — барманът засили чашата по бара право към чакащите жадни ръце на мъжа в дълго черно наметало. Който имаше остри кучешки зъби. Ама, разбира се.
Мъжът ѝ намигна. Тя поклати глава и отново се обърна към бармана.
— Трябва да намеря Найл. И то веднага.
Да, нямаше значение в този момент, че говореше като истинска кучка, но, по дяволите, беше уплашена. Найл беше силен, но не и неуязвим. Ако и с него се случеше същото, което се беше случило с Карл и Сам…
Не!
Устните на бармана се свиха в тънка линия.
— Не мога да му се обадя по телефона. Тук също го няма — тя се наведе над бара. — Трябва да се срещна с него.
Мъжът намръщено я изгледа.
— Никога не ми е пукало за репортерите.
Ноктите на Холи застъргаха по мрамора.
— А на мен — за барманите задници — което си беше чиста лъжа, с оглед на случилото се преди няколко месеца. — Така че, сме квит. Охраната на входа знае името ми. Найл им е казал да ме пускат. А съм сигурна, че го е казал и на теб.
Стана тихо, когато групата на сцената завърши песента си. Тълпата изведнъж притихна. Холи погледна през рамо и видя на сцената дългокоса блондинка в прилепнала черна рокля.
Сукубата. Приятелката на ченгето.
Холи се обърна и отново се наведе над бара.
— Не вярвам в тази глупост — барманът взе една чаша и започна да я лъска с бяла кърпа. — За нищо на света няма да повярвам на това, че Найл си е паднал по една журналистка. Като се вземе под внимание фактът, колко много тайни има.
— Найл ми вярва.
— Госпожичке, Найл не се доверява никому. Затова е и най-големият играч в този град. Всички останали демони са само негови сенки — и той обърна безпомощен поглед към сцената, когато Кара започна да пее със своя леко дрезгав, блусов глас.
Губеше си времето.
— Той е в опасност — изрече тя. — И трябва да се убедя, че всичко е наред. С него.
— Той винаги ходи по ръба. Такива са правилата на играта — нямаше никакво вълнение. Очите му отново бяха приковани в нея. — Мислиш, че можеш да го спасиш?
— Поне мога да опитам. — Ама, че тъпанар! Още пет секунди…, само още пет секунди, и тя щеше да му се нахвърли.
Устните на бармана трепнаха в усмивка, в която проблеснаха връхчетата на кучешките му зъби.
Страхотно!
Мъжът отстъпи встрани, взе химикал и надраска нещо върху парче хартия. След което се насочи към нея. Бавно, ама много бавно — явно изобщо не бързаше.