О, по дяволите! Не можеше да отрече очевидното — беше попаднала на кървава вечеринка.
Холи се опита да потисне гаденето си и прекрачи прага. Разбира се, беше чувала за подобни вечеринки. Карл беше споменал за тях. И не беше пропуснал да добави, че ако тя притежава достатъчно разум, никога не би трябвало да си навира носа на подобно място. Защото, в качеството си на основно блюдо, на подобни вечеринки били… смъртните.
Точно до входа стоеше вампир, чиито зъби бяха забити в гърлото на жена. Очите ѝ бяха широко отворени и втренчени в Холи. Вампирът смучеше и гълташе; пиеше жадно и бързо на големи глътки. А върху устните на жената имаше усмивка.
По дяволите!
Холи се промуши покрай тях само за да види на стълбите вампирка, заедно с двама мъже. Единият седеше в краката ѝ и сякаш се покланяше. Другият — с черна коса и мъртвешки бледна кожа — стоеше едно стъпало по-високо. Червените маникюри на вампирката се бяха впили във врата на седящия мъж, а кучешките ѝ зъби — в китката на изправения. Холи можеше да види как се движи гърлото ѝ при всяка глътка.
О, боже…
Искаше ѝ се да подвие опашка и да избяга. Тя вече беше виждала вампири, които пиеха кръв в „Парадайз Фаунд“, но тук всичко беше различно. Накъдето и да обърнеше поглед — навсякъде смучеха кръв.
И се чукаха.
Тя ги чуваше. Викове на страст и удоволствие. Стоновете…
Това вече беше прекалено.
Препъна се и неволно удари с лакът в гърба някакъв мъж. Мъжът се обърна и я погледна с черните си очи. Не такива, като на Найл. Очите на Найл бяха изцяло черни. Докато тези бяха различни. Единствено ирисите им бяха черни. Което означаваше само едно — вампирът беше в настроение за лов. Очите на вампирите се променяха така единствено по време на секс. Или когато бяха гладни.
— Аз… аз търся Найл — със сигурност идването ѝ тук не беше най-добрата идея, но тя нямаше друг изход. Къщата беше излязла сякаш от снимката на корицата на списание „Къщите на Юга“. Кой изобщо би си помислил, че зад нейните стени кървавата вечеринка е в разгара си?
— Не съм го виждал — каза вампът и я обходи с поглед. — Срам за него, че те е оставил сама. Насред целия този великолепен празник — усмихна се мъжът.
Опа! Познаваше тази усмивка. Вампир или смъртен, тя веднага разпозна хищника в него.
— Защо да не отидем на някое тихо местенце… — той взе ръката ѝ, поднесе я към устните си и целуна дланта ѝ. — И да… поговорим?
Да, точно така! Освен ако „да поговорим“ не беше някакъв вид евфемизъм на „дай, да ти изсмуча кръвта!“.
— Не мисля, че съм готова да говоря с вас — цялата тази кръв не беше в нейния стил.
Холи припадаше прекалено лесно, а и стомахът ѝ беше прекалено слаб… Това беше една от причините, поради които едва не припадна на пода в моргата.
Мъжът усили захвата върху китката ѝ. Усмивката му вече не беше толкова лъчезарна, като преди малко.
— Тогава давай просто да…
— Разкарай шибаните си ръце от нея, Картър!
Холи не изчака вампира да го направи. Тя изтръгна ръката си от неговата и се обърна с лице към Найл.
Той беше жив. И невредим. Не можеше да си спомни кога за последно беше толкова щастлива да види някого. Затова се втурна към него и го целуна. Обви ръце около врата му, притегли главата му надолу и завладя устните му. Найл ѝ отвърна с ненаситна страст. С устни. С език. Той я опияняваше, завладяваше и подхранваше тлеещите въгленчета на страстта ѝ, които се разгаряха с нова сила. Ръцете на демона се спуснаха надолу по бедрата и я притиснаха плътно до тялото му. Тя усети издутината на възбудата му; толкова твърда и приятна. Бикините ѝ се навлажниха и нещо трепна в нея, когато страстта я прониза.
Найл повдигна глава и облиза устни така, сякаш искаше да поеме и последната капка от вкуса ѝ. Тежката и потискаща тишина около тях накара Холи да се огледа. Тя обърна очи надясно и видя, че вампирите на стълбището също ги гледаха. Двама мъже — демони — излязоха от някаква стая и също се втренчиха в тях.
Не, не в тях. А само в нея.
— Тя е журналистка — изръмжа единият.
Е, най-накрая някой да я разпознае. И не в клуба, не на вратата, а точно… в този момент. Понякога като нямаш късмет… просто го нямаш.
— Тя е моя — изрече Найл рязко и я притисна към себе си. — Имаш някакъв проблем с това ли?
Демоните веднага изчезнаха. Умни мъже.
Но жената вампир на стълбите дрезгаво се засмя и слезе три стъпала надолу.
— Може би аз имам. И те зависят от това защо тя е тук — усмивката ѝ трябваше да бъде прекрасна, защото всичко в лицето на жената беше прекрасно — високи скули, изящен нос и дръзка брадичка, но… беше просто студена. Дори малко страховита.