Вероятно беше заради кучешките зъби. Или заради кръвта, която ги беше оцветила. Да, определено имаше някаква причина, която да предизвика тръпката по цялото тяло на Холи.
— Защо си тук, новинарке от „Нюз Флаш Файф“? Какво, ние да не сме новото ти журналистическо разследване?
Въздухът ѝ се стори по-плътен. И сигурно беше така. Явно Найл отново възнамеряваше да използва силите си и да изпрати чернокосата вампирка нагоре по стълбите, за да може да продължи прекъсната си вечеря. Но в такъв случай тук щеше да се развихри истински Ад, защото численото превъзходство нямаше да е на страната на нейния демон. Холи се съмняваше, че Найл щеше да успее да се справи с всички присъстващи тук демони и вампири.
Имаше шанс все пак, но… Тя не искаше да рискува. Холи бавно се обърна към него. Имаше усещането, че вампирите просто изчакваха подходящия момент, за да се нахвърлят върху им. Както и демоните.
Черните му очи срещнаха нейните. В тях се четеше предупреждение.
— Холи… — чу тя предупреждението и в гласа му.
Ръцете ѝ все още го прегръщаха. Тя го погледна в очите и спокойно отговори:
— Дойдох да си поиграя.
Устните му се разтвориха от изненада.
Около тях отекна смях.
Вампирите отново се върнаха към прекъснатите си занимания, демоните изчезнаха, а кървавата вечеринка се възобнови.
Найл я целуна. С една от тези дълбоки, умопомрачаващи целувки, които караха пръстите на краката ѝ да се присвиват. Ех, ако не бяха заобиколени от миризмата на кръв и не ги обкръжава чудовища, на които не можеше да се има доверие… Защото точно в този момент Холи искаше да остане насаме с него. И се радваше, че Найл беше в безопасност.
И откога, по дяволите, демонът беше започнал да означава толкова много за нея?
Тя усещаше силното туптене на сърцето му. Топлината на тялото му я сгряваше. А тази уста… И този език…
— Да се махаме оттук — изръмжа Найл, когато се откъсна от устните ѝ.
Холи само кимна. Нямаше търпение да изчезнат оттам. Демонът я стисна здраво за китката и я поведе през къщата. Преминаха покрай полилеи, които блестяха на светлината от запалените свещи, покрай огромни камини, високи колкото човек, и полуоблечени демони. След което се озоваха навън и стъпиха върху каменната пътека, от двете страни на която растяха розови храсти. И тук имаше няколко гости, но двамата ги оставиха далеч след себе си. Найл я издърпа в сянката, прегърна я и я притисна към гърдите си. После наведе глава и дъхът му раздвижи косата до ухото ѝ.
— Болшинството предпочитат да се веселят в къщата. Там е по-безопасно и има по-малко любопитни очи.
Шепотът му трябваше да бъде заплашителен. Беше твърде тъмно и зловещо. Тя настръхна, но не защото беше уплашена. Ако някой погледнеше към тях, щеше да види просто една двойка, усамотена в нощта. Тела, които бяха плътно едно до друго, докато устните на демона почти докосваха лицето ѝ. За секунда, Холи можеше да се закълне в това, усети докосването на езика му, който се плъзна по горната част на ухото ѝ.
Коленете ѝ се разтрепериха.
— Найл…
— Защо си тук? — отново онзи зловещ шепот. — И кой, проклятие, ти е разказал за това място?
Тя вдиша дълбоко. Усети мириса на свежест след падналия вчера дъжд и аромата на цветя… И задушаващата миризма на кръв.
Вампири.
Тя се притисна по-силно към него. Гърдите ѝ дразнеха неговите. Найл не беше облечен в изисканите дрехи като болшинството вампири — копринени панталони и риза, а просто в стандартните черна тениска и избелели дънки.
Тениската плътно обгръщаше широките му гърди и рамене и подчертаваше мускулите на ръцете му. А дънките…, да, определено трябваше да остави това за по-късно.
Повдигна се на пръсти и плъзна устни по челюстта му.
— Марк ми разказа… Аз го принудих, но сега това не е важно — изобщо не беше важно. Холи преглътна. — Снимката у Карл… — тя говореше тихо, почти нечуто. Наоколо липсваха вампири, но тя не искаше да дава възможност някой все пак да ги подслуша. — Днес получих същата и аз. Беше ми донесена в студиото.
Докато говореше, Холи погледна над рамото на Найл и видя кичестите, кърваво-червени бутони на розите. Храстът се увиваше около старомоден газов фенер и образуваше невероятна гледка. Странно, че розите бяха разцъфтяли тук толкова рано, но затова пък бяха прекрасни. Тя се изкашля и продължи:
— Аз получих снимка, на която сме двамата с теб и… бележка.
Розите трепнаха, листенцата на цветовете потъмняха, станаха болезнено кафяви и започнаха да паднат на земята. Листенце по листенце. Магията на Найл.