О, да, те бяха истински. Силни. Опасни. Зли. И адски плашещи. Тя спря на ръба на черните петна. Това беше всичко, останало от живота на един демон.
Толкова много чудовища… Холи стисна юмруци. Някои от тях, като Карл например, не бяха лоши. Те бяха почти… нормални, като обикновените смъртни. И просто се опитваха да оцелеят в един враждебен и неуютен свят. Докато тъмата не заявеше правата си над тях.
Холи се наведе и настръхна — нощният въздух беше прекалено хладен. Беше късна пролет и трябваше да бъде по-топло, но градът беше превзет от студен въздушен фронт. Пръстите ѝ докоснаха грапавия асфалт и проследиха донякъде черните линии.
„Той беше в главата ми. Контролираше ме. Превърна ме в марионетка.“ Макар тя да се противеше с всички сили. Имаше нощи, през които все още усещаше шепота на страха. Холи беше толкова уплашена. И толкова сигурна, че се взира в очите на смъртта. Дали и Карл беше усетил същото? За секунда, преди да бъде буквално изкормен от някакъв…
До ушите ѝ достигна тих, шумолящ звук. Много тих. Сякаш някой беше отъркал дрехите си в една от стените, които я обкръжаваха. Тя бързо се изправи. Сърцето ѝ туптеше с такава сила, че грохотът му отекваше в ушите ѝ. Холи се завъртя и огледа пресечката с присвити очи, докато се опитваше да различи нещо в тъмнината.
— Има ли някого там?
Кожата по ръцете ѝ настръхна, но тя не можеше да определи дали заради студения въздух, или от внезапния страх. Никой не ѝ отговори и тя облиза пресъхналите си устни. Не беше сама. Усещаше го. Някой или нещо беше заедно с нея в тази пресечка. И я следеше, скрито в непрогледната тъмнина. Всичките ѝ инстинкти крещяха, че трябва да се махне оттук колкото се може по-бързо. Но тя трябваше да се върне отново в „Парадайз Фаунд“. Имаше си причина. Затова не побягна, а остана на мястото си.
— Зная, че тук има някого.
Въздухът сякаш застина срещу нея. Холи направи крачка напред, надявайки се да изглежда много по-уверена, отколкото се чувстваше в момента. Тя мразеше тази воняща уличка. И това я плашеше, защото ѝ напомняше за нейната собствена уязвимост.
„Тогава защо, по дяволите, стоиш тук в пълна тъмнина, след като прекрасно осъзнаваш, че някой те наблюдава?“
Гърдите я заболяха, когато си пое дълбоко дъх. За краткото си съществуване беше успяла да примами доста негодници да изпълзят от сенките. Беше се изправяла срещу крадци. Срещу дрогирани. Но това…
Някой я наблюдаваше.
Това беше различно. Добре, време беше да се маха оттук. И да зареже достойнството си, което беше загубила в клуба.
— Холи!
Тя издаде стреснат стон, когато някой почти изръмжа името ѝ. О, боже! Тя се завъртя объркано и погледна към входа на уличката, където пъхнал ръце в джобовете на дълго, черно палто, стоеше мъж.
Найл.
Холи почти му се зарадва. Ах, по дяволите всичко! Тя се насочи към него, като почти тичаше. Освен това беше дяволски щастлива да го види. Понякога дяволът, когото познаваш, беше много по-безопасен от чудовището, което се криеше в мрака. Докато бързаше към него, тя забеляза, че демонът внимателно се вглежда зад гърба ѝ. Дори ѝ се стори, че застина за миг.
— Найл, какво…
— Холи, качвай се в колата!
Едва тогава видя черният джип, спрян до ъгъла. Зад автомобила се виждаше облак от лек бял пушек, който се издигаше към нощното небе.
Тъй като беше стигнала до клуба с такси, и тъй като нямаше никакво желание да се обажда и да чака на улицата за друго, Холи просто последва рязката заповед. Но нямаше как да не обърне глава през рамо още веднъж. От пресечката я наблюдаваха само тъмни сенки. Сенки и спомени за смърт.
* * *
Той беше усетил аромата на жената. Сладък и лек аромат, който се издигаше над миризмата на гниенето и изпражненията на паразитите, окупирали уличката.
За кратък миг успя да се озове близо до нея. Толкова близо, че можеше да я докосне. И да прокара пръсти по нежната кожа.
Достатъчно близо, за да разкъса бледата плът.
Звукът на затваряща се автомобилна врата проряза тишината на нощта. Последва още един. Проскърцаха гуми и това копеле — демонът — потегли.