— Тя ще се оправи ли? — попита Дени. Той беше задал същия въпрос и на лекарите от бърза помощ. Но не получи отговор; те го бяха изгледали така, сякаш беше полудял.
Но те бяха хора. И не разбираха. Затова предвидливо беше изпратил Наталия.
Организмът на Ким беше много по-силен и способен за регенерация, отколкото на обикновените смъртни. Имаше шанс, макар и малък, тя да успее да се възстанови, но…
— Найл каза, че да.
Найл ли? Че откога Наталия беше на „ти“ с този демон?
— Той дойде в болницата. Заедно с журналистката. През цялото време, докато траеше операцията на Ким, двамата стояха в чакалнята — Смит преглътна. — И се тревожеха за нея.
Това беше нещо ново за него.
— Щорм дори плака — е, в това МакНийл можеше да повярва. Беше гледал няколко от репортажите ѝ. И това беше достатъчно да разбере, че тя не е от онези жадни за слава ветрени жени. — И не си тръгнаха, до…
Смит прекъсна рязко изречението си. Сякаш, че той щеше да ѝ позволи да премълчи останалото.
— До какво?
Последва въздишка.
— Докато Найл не влезе в стаята при Ким. Няколко минути след операцията, той я погледна; просто я погледна, и каза на Щорм, че с Уест всичко ще е наред.
Е, ако самият дявол беше казал така…
Напрежението малко спадна. Съвсем малко. МакНийл знаеше за репутацията на Найл. Ако демонът беше заявил, че Ким ще живее, значи щеше да е така.
— Още половин час, по дяволите, още само петнадесет минути и… тя щеше да е мъртва — Смит се отстрани от Дени и отново започна да се разхожда напред-назад из кабинета. Изглеждаше уморена. Под очите ѝ имаше тъмни сенки. Ръцете ѝ висяха отпуснати покрай тялото, а походката ѝ не беше онази, която той толкова харесваше. — Онази кучка просто е оставила момичето да умира.
След като беше отнесла със себе си малкия си сувенир. С какви изроди си имаха работа този път?
— Найл казал на Гит, че трябва да търсим сред смъртните.
Някакъв смъртен разрязваше на парчета демоните в неговия град и крадеше органите им? По дяволите, и какво следваше сега?
Понякога МакНийл с тъга си спомняше за добрите стари времена, когато хората убиваха хора, а Другите се държаха в сянка.
Много отдавна.
Но сега не беше така.
Наталия спря до единствения прозорец в кабинета му.
— Мислиш ли, че някъде дълбоко в себе си, всички можем да се окажем чудовища?
Дени сви ръце в юмруци. Това беше болезнена тема за него. Наталия бе умопомрачително прекрасна, съвършена… смъртна. За известно време той изобщо не вярваше, че тя може да го пожелае. Особено ако узнаеше истината кой е той в действителност.
Нямаше как да се нарече красив, а по-скоро страшен. Бяха му го казвали на няколко пъти. Идеален… това беше още една дума, която изобщо не се връзваше с него и образа му на живот. Особено в очите на… смъртен.
Дори когато МакНийл държеше Наталия през нощта в обятията си и чуваше тихото туптене на сърцето ѝ, изпитваше страх, че ще я загуби. Защото той също беше чудовище. Без значение какви глупости пишеха по книгите. Красавицата за нищо на света не би искала да прекара целия си живот до Чудовището.
Наталия не гледаше към него. Раменете ѝ бяха отпуснати, а погледът — прикован в прозореца.
— Когато аз… узнах за пръв път за съществуването на Другите...
Дени трепна. Тя го беше узнала по най-бруталния начин. И само при мисълта за страданието ѝ, му се искаше отново и отново да убие онзи мерзавец.
— …аз мислех, че всички Други са зло. Независимо, че тогава Гит ме спаси…. — тя се обърна към него и той едва успя да скрие отчаянието, изписано върху лицето му. — …В главата ми беше пълна каша.
Атаката на съвършено безумен психопат много допринасяше за подобно усещане.
— Всичко е наред — грубовато ѝ отвърна МакНийл. Не искаше да прозвучи така. Искаше му се да прозвучи меко, утешаващо, но гласът му беше хриплив и рязък. — Ти не трябва…
— Това момиче… Ким. Когато я видях днес, не се замислих дали е смъртна, или не. Пред мен имаше жертва.
Нямаше друга дума, с която да я нарече.
— Чудовища, хора… ние всички сме преплетени заедно в един свят и просто се опитваме да оцелеем — каза тя и го погледна в очите. — И аз повече не се страхувам, Дени. Не се страхувам.
Нещо се скъса в него. Не, не беше сърцето му. Чувстваше се препълнен; по дяволите, той я обичаше. Жената, която беше минала през ада, но все още способна да разбере чудовищата.
Той се приближи до нея. Бавно. Макар да знаеше, че тя няма да се уплаши или отдръпне.