— Не е нужно да се страхуваш повече.
Той никога повече нямаше да позволи тя да се окаже в опасност. Никога.
— Но другите трябва да се пазят. Ким. Холи Щорм. Те трябва да внимават — Наталия се обърна към Дени. — Тази убийца е много умна и прекалено добра в онова, което върши.
Да, той също беше сигурен в това. Много бързо беше успяла да почисти след себе си и да се махне от къщата. Гит и екипа криминалисти буквално облизаха милиметър по милиметър местопрестъплението, без да намерят нещо. А мъж с инстинктите на Гит нямаше как да пропусне дори най-дребната улика. Което означаваше, че там е нямало нищо, което да може да бъде намерено.
И в крайна сметка, имаше три трупа и една оцеляла жертва, и то благодарение на краля на демоните в този град.
На МакНийл никак не му харесваше да бъде задължен точно на този мъж, но той винаги си плащаше дълговете. След като откриеха и заловяха убиеца, осквернител на трупове… тогава щеше да се разплати и с Найл.
* * *
След изплаканите сълзи, в очите ѝ сякаш бяха насипали пясък. Да, тя плака като дете, докато седеше до Ким в линейката на Бърза помощ. Плачеше и се молеше и то с такова усърдие, с което не се беше молила от много години. Искаше само Ким да оживее. И досега беше така. Поне засега.
Холи слезе от джипа на Найл. Не усещаше краката си стабилни; коленете ѝ се подкосяваха, а в корема ѝ всичко беше завързано на възел. Не помнеше кога беше хапнала за последно. Искаше ѝ се само да допълзи до дома си и да измие засъхналата кръв от ръцете си. Просто да я измие.
— Холи…
Тя чу напрегнатия глас на Найл, но не спря да върви. Не знаеше какво да му каже. Той я объркваше. Прекалено много. А тя го желаеше. Имаше нужда от него и… Ако не се вземеше в ръце, щеше да му даде сърцето си. А той не можеше да бъде причислен към мъжете, които се стремяха към сериозни връзки. Или да се влюби в него; той самият я предупреждаваше да не го прави.
Крачките я затрудняваха. Тя не обръщаше внимание на нищо наоколо…
— Холи?
Този глас определено не принадлежеше на Найл. Беше женски. Висок. Почти викащ. Тя повдигна глава. Вгледа се в тъмнината и видя някакъв силует на верандата си.
Майка ѝ? О, по дяволите!
— Опитах се да те предупредя — да, точно навреме. Найл говореше шепнешком. — Не сме сами.
Майка ѝ беше тук? И откъде накъде беше започнала да я посещава толкова късно? Изобщо да я посещава?
Трак. Трак. Трак. Дочуха се токчета.
— Чакам те от часове, Холи Ан Щорм. Часове! Звъних на мобилния ти повече от десет пъти, а ти дори не си направи труда да ми отговориш.
В болницата се наложи Холи да изключи телефона си. Намръщена, тя започна да опипва с ръка в чантата си и след малко го намери. Беше забравила да го включи.
Тя продължаваше да върви към дома си, прекалено съсредоточена да поставя краката си един пред друг. Премина покрай майка си и извади ключовете.
— Извинявай, мамо, бях…
— С мъж. Дявол знае къде — жената изсумтя. — А по гласа ти си помислих, че имаш нужда от мен, Холи Ан. Направих си труда да измина пътя от Бирмингам дотук, а ти дори не…
Холи отвори вратата. Алармата се разпищя, докато тя включваше осветлението и набираше кода за изключване.
— О. Боже. Мой! Това кръв ли е?
Да. И то много. В болницата Холи се беше опитала да се измие, доколкото можа, но върху ръцете ѝ все имаше засъхнали петна. Блузата ѝ също беше пропита с кръвта на Ким.
— Беше наистина една адска нощ, мамо.
Майка ѝ вървеше буквално по петите ѝ. Светлината хвърляше отблясъци в рижите ѝ коси, малко по-светли от тези на Холи. Коси, които не оставаха без вниманието на професионалист. Жената беше малко след петдесетте, но лесно можеха да ѝ се дадат четиридесет и пет.
Холи захвърли чантата си на дивана и се замисли дали да не се строполи до нея. Майка ѝ сякаш беше в шок: стоеше и гледаше към дъщеря си с огромни от почуда очи, върху които имаше идеално подбрани сенки, зяпнала с уста.
Найл стоеше на входната врата и Холи беше уверена, че майка ѝ дори не го беше забелязала.
— Това не е моята кръв, мамо.
— Ти правиш онези ужасно опасни репортажи. Мотаеш се до късно със странни мъже… — тя най-накрая се обърна и погледна през рамо към Найл, докато продължаваше: — Това може да доведе до… Не!
Извика тя последната дума. И този вик беше изпълнен с… разпознаване? Което изобщо не можеше да се очаква от смъртна, живяла последните седем години в Бирмингам, щата Алабама. Нямаше начин майка ѝ да познава демона от Атланта.
Холи беше пронизана от лошо предчувствие.
„Не, тя не би скрила това от мен. Не и през всичките тези години. Не и след като Питър…“