Слепоочията на Холи запулсираха.
— Ти си знаела и позволи на Питър…
— Направих всичко, което беше по силите ми, за да спася Питър! Аз го обичах! Той беше мой син! Мой! Демон или човек — нямаше никакво значение!
Холи никога не беше чувала толкова страст в гласа на майка си.
— Водих го на лекари. Един след друг. Няколко месеца. Те опитваха някакви методи на лечение, но нищо не помагаше. Той умираше пред очите ми, а аз можех само да стоя и да гледам, защото не можех да направя нищо.
„Моето момче беше погълнато от мрака.”
И сега всичко се повтаряше.
— След това той умря и аз се изплаших, че ти също ще ме напуснеш.
„И затова започна сама да ме отблъскваш.“
— Не смяташе да ми кажеш, нали?
Кели само поклати глава.
— Толкова съм се молила и ти да не се окажеш…
Каква, същата като него ли?
Холи се почувства така, сякаш огромен юмрук стисна сърцето ѝ; студен и лепкав, той стискаше все по-силно и по-силно.
— Питър… е бил болен — гласът на Найл прозвуча тихо, изпълнен с тъга. — В света на демоните това се нарича докосване на мрака.
Устните на Кели затрепериха.
— Ти би ли… можеше ли да помогнеш на сина ми! — тя направи лека пауза, преди да продължи. — Ти си силен. Някои казват, че си най-силният сред родените през това столетие.
Това беше изненада за Холи.
— Ти можеше ли да му помогнеш?
Думите на майката се преплетоха с молбата на Сайлъс: „Ти трябва да помогнеш на момчето ми“.
Холи погледна към Найл и видя здраво стиснатите му зъби.
— Не и тогава. Не, тогава не бих могъл.
И това беше жестоката истина.
— Но сега съм сигурен, че това може да бъде направено. И че мракът ще си присвоява все по-малко от децата ни.
Ръцете му се отпуснаха и Найл погледна към жената в прегръдките си. В очите му имаше прекалено много сенки и той изглеждаше прекалено развълнуван. За нея.
Целуна устните ѝ и каза:
— Поговори с майка си. И заровете миналото. Така ще спре да те разяжда отвътре.
Та точно той ли не можеше да знае за това?
След което Найл наклони глава към Кели.
— Интересно беше да се запозная с теб, госпожо Щорм.
И излезе. Спокойно, с бавни стъпки. След секунда вратата се затвори зад гърба му.
Холи погледна към майка си. Между тях имаше само няколко крачки, но изглеждаше така, сякаш бяха разделен от километри.
„Хол, ти чуваш ли гласа на мрака!“
— Той… Аз не си го представях такъв.
А вероятно като хладнокръвен убиец. Холи знаеше, че много хора си го представяха такъв.
— Найл не е само… — единствено смъртоносна репутация. — Той е повече от това, което се говори за него.
Кели пристъпи неуверено крачка към нея. Холи все още не можеше да помръдне.
— Не знаех как да ти кажа. Нямаше никакви признаци и аз реших, че това те е подминало…
Това. Нямаше никакво „това“. Тя беше демон. Като душа и тяло.
— Ти се страхуваш от Найл — гласът на Холи беше пресипнал. Разбира се, болшинството хора с право се страхуваха от него. — Ти… и от мен ли се страхуваш?
„Заради това, че съм демон!“
Майка ѝ пристъпи още половин крачка напред. А после стисна ръце.
— Не!
Холи много искаше да го повярва.
— Скъпа, ти не ме плашиш. Аз те обичам.
Дори не помнеше откога не беше чувала тези думите от устата на майка си.
Кели направи още една малка крачка.
— Но аз чудесно разбирам колко е опасен този свят, особено за теб — последва дълбока въздишка. — Искам само да си в безопасност.
Фактът, че по улиците на Атланта се разхождаше убиец на демони, поставяше думите ѝ под въпрос.
Кели внимателно се вгледа в очите на дъщеря си.
— Ти… изпитваш чувства към него, нали?
Гадният юмрук отново я стисна за сърцето, но Холи се опита да кимне.
— Видях го в очите ти.
Интересно, дали и Найл го беше забелязал?
— Винаги съм си мечтала животът ти да бъде тих и безметежен, а до теб да има мъж, способен да те защити — устните на Кели трепнаха в подобие на усмивка. — Предполагам, че Найл знае как да защити онова, което е негово, нали?
Холи отвори уста, за да отговори и…
— И по-добре да е така — продължи майка ѝ, но вече без усмивка. — Защото, ако този демон позволи да се случи нещо лошо с теб, аз собственоръчно ще го убия.
След което майка ѝ я стисна в обятията си толкова силно, че Холи едва успя да си поеме дъх.
* * *
Доктор Емили Дрейк седеше зад бюрото си. Погледна към часовника в кабинета си: девет и двадесет и осем. Сутринта. Скоро щеше да се появи първият ѝ пациент. Заклинател.