Тя обичаше заклинателите, защото бяха най-добродушните сред Другите. И техните проблеми възникваха основно заради животните, с които общуваха. Или меко казано — имаха проблеми с общуването.
Емили започна да почуква с химикала по бюрото си. Да, пациентът ѝ скоро щеше да бъде тук и това можеше само да я радва. Имаше нужда да превключи вниманието си върху нещо друго, защото изобщо не можеше да изхвърли от мислите си случая на убиеца на демони.
Колин се беше върнал при нея малко след разсъмване. Със сериозен поглед и тяло, пропито с миризма на кръв. И разказа за младата жена-демон, която бяха намерили, като не пропусна да опише ужаса, който тя беше преживяла. МакНийл вече беше обявил, че иска Емили в стаята на жертвата в болницата веднага след като младата жена отвореше очи.
Но тя си имаше своите съмнения, че Ким ще да бъде в настроение за разговор. Не, първо щеше да бъде препълнена със страх и гняв. Тя беше оживяла като по чудо. Буквално на косъм. Първата жертва на убиеца, която беше успяла да се измъкне от лапите на смъртта. Ким беше извадила невероятен късмет, макар че самата тя едва ли щеше да е съгласна с това. Или поне Емили си мислеше така. Тя не знаеше за…
Вратата на кабинета ѝ се отвори и това наложи да се отърси от мислите си и да си сложи приветлива усмивка.
— Вече казах, че не можете да влезете! — Ванеса буквално викаше след посетителя.
Но мъжът в рамката на вратата изобщо не трепна. Той стоеше, леко разкрачил крака и отпуснал ръце до тялото си, докато я гледаше с полунощно-черните си очи.
Найл.
По дяволите!
Дланите ѝ се изпотиха. Не го беше виждала от няколко месеца и се държеше по-далеч от „Парадайз Фаунд“. А и той странеше от нея. Поне такава беше негласната им договорка.
В миналото помежду им не всичко беше вървяло гладко, но сега беше наясно с едно: нейният любим шифтър много искаше да срита задника на демона.
— Кажи на вещицата да се разкара.
Емили съвсем не се учуди от факта, че Найл знаеше към кой вид принадлежеше асистентката ѝ. А и беше останала с впечатление, че мъжът знае абсолютно всичко.
Но пък той никога досега не беше влизал в кабинета ѝ.
Тя се изправи и погледна към Ванеса, чиито очи бяха станали огромни върху пребледнялото лице. Тя явно беше чувала за репутацията на Найл, но по нищо не си личеше, че смята да отстъпва.
— Всичко е наред, Ванеса. Ще поговоря с господин Лайпен. Все още разполагам с няколко минути — Емили погледна часовника си. Този път нарочно. — Скоро ще се появи пациентът ми и…
Гостът ѝ изхъмка.
— Шонеси няма да дойде днес — от усмивката на Найл по гърба ѝ се плъзна тръпка. — Настъпи малка… промяна в плановете му.
Явно Найл наистина знаеше прекалено много.
Демонът се обърна през рамо с думите:
— Бъди любезна с приятелите ми, вещице!
Приятели ли? Охо! Това изобщо не беше на добро.
Ванеса погледна към Емили и тя само ѝ кимна. Очилата започнаха да я натискат прекалено много в горната част на носа, а около лявото ѝ око започна да пулсира болка. Което винаги се случваше в присъствието на Найл. Силите му бяха толкова мощни, че сякаш я обгръщаха цялата.
Вратата се затвори с тихо изщракване. Емили остана права, докато Найл продължаваше да не сваля очите си от нея. Най-накрая той пресече стаята и тя опря ръце върху бюрото.
— Защо си тук?
Той леко наведе глава.
— Дойдох да си прибера дълга.
— Какво? — тя не дължеше нищо на това копеле. Освен това знаеше прекрасно как той въртеше бизнеса си и бе направила всичко по силите си, за да…
— Стига, Емили, не ме гледай така изненадано. Няма как да не си предполагала, че един ден все пак ще се появя на прага ти — Найл погледна към кожения диван до него. — Интересно. Сигурен съм, че на вълка много му харесва.
Скулите ѝ поруменяха. Да, Колин го харесваше.
„Контролирай се!“ — мислено си напомни тя.
— Не зная за какъв дълг говориш… — изобщо не смяташе да коментира репликата му за дивана. — …но аз имам клиенти, които се нуждаят от помощ. И нямам време…
— Емили, аз също имам нужда от помощта ти.
Найл произнесе името ѝ така, сякаш бяха много близки. Приятели. Или любовници.
Но двамата никога не са били нито едното, нито другото.
Демонът се приближи към дивана, но не легна, а просто седна на него и леко разкрачи крака.
— Ти си умна. Разбира се, че си си задавала въпроси… Очите му бяха толкова тъмни. Човек с лекота можеше да потъне в тях. Емили го знаеше; беше го виждала.