— Колин… дай ми малко време с тях, моля те.
Зъбите му вече не се виждаха, но в очите му беше останало нещо от хищническата му същност.
— Сигурна ли си?
Вместо нея отговори Найл:
— Да, сигурна е!
Колин не помръдна и Емили му се усмихна.
— Сигурна съм.
Тя не усети непознатите да излъчват заплаха; напротив, в очите им се четеше единствено отчаяние.
Найл настани демоните в кабинета ѝ и Емили бавно се обърна към тях, като се опитваше да събере мислите си.
Момчето седна на крайчеца на дивана и преплете пръсти. По-възрастният демон, които явно трябваше да му е баща, ако се съдеше по приликата — застана до него и започна нервно да се поклаща напред-назад.
Този път Найл не седна.
— Кажете ми, доктор Дрейк…
Хубава работа, нима сега беше решил да се държи официално?
— …чували ли сте за това, което демоните наричат докосване на мрака?
Сърцето на Емили се разтуптя. Докосване на мрака. Демонът, подложен на това докосване, беше обречен да чува гласовете на злото; гласове на убийци, изнасилвани, злодеи; всички те призоваваха тъмата. По-нататък следваха безумие и смърт.
— Това става в периода на половото съзряване — продължи Найл — когато демонът за пръв път опитва силите си.
Емили беше чувала за това.
— С възрастта става все по-лошо. Гласовете звучат все по-силно…
Момчето трепна. Очите му не се отместваха от пода в краката му. Сякаш още малко и… там щеше да се отвори дупка, която да го погълне.
— Някои наркотици са способни да ги приглушат за известно време. Други само им придават още по-голяма гръмкост.
Устните на бащата бяха стиснати в тънка линия и той гледаше право в нея.
„Помогнете му!“ — единствено това се четеше в очите на мъжа.
Емили премести поглед върху Найл. В неговите очи се четеше същото.
По гърба ѝ се плъзна капка пот. Тя нямаше право да им дава лъжлива надежда. Момчето не го заслужаваше.
— Найл? Аз не съм сигурна…
— Аз съм сигурен — безапелационно и твърдо я прекъсна той. — Ако си способна да не допуснеш до мислите си демон от десето ниво, то ще можеш и да…
— Майлс беше девето ниво — прекъсна го Емили.
И точно Найл трябваше да го знае. Той никога не грешеше…
— Той да, но не и аз — черните му очи я пронизваха. — И в момента ти дори не прилагаш усилия за това.
Сега ли?
Значи, това било проверката. Дяволски дълго продължила проверка.
— Научете го да поставя щит, доктор Дрейк. Научете Кен да се огражда от гласовете и да не допуска мрака.
Момчето вдигна очи към нея. И премигна.
Емили също се вгледа в него. Очите му бяха… тъмни, както на всеки демон, но толкова… толкова познати.
Защото тя вече беше виждала подобен, с нищо неприкрит ужас. Див ужас от това, че безумието се спотайваше наблизо. В очакване. Преди много години тя виждаше същото изражение, когато се погледнеше в огледалото. Затова сега само кимна.
— Да, добре — Емили взе бележника си и посочи към вратата. Никакви странични свидетели. Найл навярно знаеше за това нейно правило. — Кен, казвам се доктор Дрейк и аз… ще ти помогна.
Да, ще да го направи. Щеше да помогне на младежа. Както и на другите, за които подозираше, че ще бъдат доведени при нея от Найл.
Демонът само кимна и тихо се насочи към вратата. След като тя се затвори зад гърба му, Емили забрави за него и съсредоточи цялото си внимание върху Кен. И върху мрака, който се сгъстяваше около младежа; мрак, който беше много по-различен от тази около Найл. Защото с този мрак тя можеше да се пребори.
Глава 16
Две катастрофи. Банков обир. Престрелка в покрайнините на града. Денят беше наистина гаден. Холи размърда рамене. Нямаше търпение да си тръгне от сградата на телевизията и да си иде вкъщи. Или при Найл. Имаше нужда да го види. Нима всичко беше стигнало толкова далеч?
На вратата се почука. На новата ѝ врата. Тя беше поискала друг кабинет и го получи. Беше малък наистина, но пък… добре де, само преди шест часа тук беше склад, но тя не смяташе да се оплаква. Вдигна очи и видя Мак в рамката на вратата.
— Какво става? — поинтересува се тя предпазливо, като едновременно с това се притесни да не би той да я изпрати да снима поредния репортаж.
Не и тази вечер.
Мак присви очи.
— Щорм, трябва да поговорим.
Страхотно!
Тя махна с ръка към самотния стол срещу бюрото ѝ. Просто нямаше място за повече мебели. Продуцентът затвори вратата и се насочи към нея. Но не седна.
— Колко отдавна знаеш за тях?