О, да! Точно за това си мечтаеше цял ден. От това имаше нужда.
Демонът зададе бърз и рязък ритъм. Почти… отчаян. Удоволствието нарастваше и изкушаваше все повече.
Той излезе. После нахлу отново. Пръстите му се впиваха в тялото ѝ така, сякаш се опитваше да остави следа върху нея. Холи не му отстъпваше по нищо. Двамата не отместваха очи един от друг. Тя беше почти оглушена от туптенето на сърцето си, но се притискаше все повече и повече към него, притисната от необходимостта да го почувства още по-близо. Оргазмът се блъсна в нея като приливна вълна и я погълна. А после направи същото и с Найл.
Тя буквално спря да диша, като единственото, което можеше да направи, беше да се вкопчи в него, докато я разтрисаше тръпка след тръпка. И Найл беше до нея всяка секунда. Тя чуваше накъсаното му дишане, усещаше пулсирането на члена му, виждаше удоволствието, изписано върху лицето му.
Когато сърцето ѝ успокои ритъма си и удоволствието престана да бъде толкова остро, Холи усети, че краката ѝ все още бяха обвити около кръста му, а петите — притиснати към великолепните му задни части. Осъзна и факта, че нямаше желание дори да помръдне. Устните ѝ се извиха в усмивка. Сексът с Найл беше дяволски добър!
— Проклятие, аз просто не мога да стоя настрани.
Холи се намръщи, когато чу думите. Той беше казал нещо подобно…
Найл я целуна. Грубо. Гневно. Със същото отчаяние, което беше усетила и преди. Устните му се откъснаха от нейните.
— Не мога да го направя.
Тя не разбираше за какво говори той и само поклати глава в опит да го успокои.
— И не трябва. Аз искам да си до мен.
Той не каза нищо. Просто наведе глава и я целуна още веднъж. Беше се пристрастил. В свой собствен наркотик, който бушуваше в кръвта му и се разнасяше по вените му. Слабото място на демоните бяха наркотиците. Всички Други го знаеха. Той беше толкова предпазлив през изминалите години. Толкова внимателен.
Найл обърна глава и очите му се спряха върху лицето на Холи. Косата ѝ беше започнала да изсъхва и леко да се къдри по крайчетата. Отмести един непослушен кичур от скулата ѝ. Неговият наркотик. Заради който беше готов да излъже. Да убие. И вероятно дори да умре.
След визитата си при Доктор Чудовище сутринта, Найл много мисли за нея. За това как би живяла живота си със него и без него. Изобщо нямаше съмнение, че без него животът ѝ щеше да бъде много по-лесен.
„Но аз не мога да си тръгна.“
Когато я видя да се приближава към къщата му, сърцето му се втурна да препуска, а членът му се вдърви. Нямаше търпение да стигне до нея. Да я види. Тази бавна усмивка, която осветяваше лицето ѝ, тези трапчинки на бузите. Холи беше прекрасна под дъжда. Да, той беше нетърпелив да я види и… вземе. Но тя го беше спряла. Беше застанала на колене пред него, разтворила сладките си устни. В този момент самият той едва не беше рухнал на колене.
Сексуална, умна, силна.
„Моят наркотик!“
Найл прокара пръст по скулата ѝ.
„От който няма да се откажа за нищо на света!“
Съвестта, която се беше пробудила у него по-рано, сега мълчеше, приспана от желанието и страстта. Искаше я прекалено много, за да постъпи благородно и да се разкара от живота ѝ.
„Не ме принуждавай да те обичам.“
Може би трябваше да я помоли за това много по-рано?
Защото сега беше прекалено късно и за двамата.
* * *
Шибани некадърници! Демоническата кучка беше все още жива и за капак се охраняваше от половината полицейско управление.
Сега нямаше как да се добере до нея. Нямаше начин да се промъкне и да довърши започнатото. Работа, която не трябваше да прецаква още от самото начало.
Далак. Господи… Той беше абсолютно безполезен. Виж, ако беше сърцето. Или мозъкът. Хубав, здрав мозък. Мозъкът на наркомана беше напълно разрушен от онази химия, но виж, този на момичето… Той щеше да е съвсем друга работа.
Пръстите в ръкавици се свиха в юмрук. Не, определено не трябваше да става така.
Бяха се появили и свидетели. Във всеки случай точно така съобщиха по новините. Свидетели. Някакви досадни копелета, които в момента помагаха на полицията да направи скица.
Проклятие!
Проблемите ставаха по-големи.
Ако момичето оцелееше, кой знае какво можеше да си спомни. Реакцията на демоните към наркотика, с който беше инжектирана, се отличаваше от реакцията на хората. А и при всеки демон беше различна.
Не можеше да прогнозира нищо. Оставаше само страха.
Страх!
Шибаните демони… те съсипваха този свят. И всички трябваше да бъдат унищожени. Разрязани и оставени да им изтича кръвта. Само тогава светът щеше да бъде едно по-безопасно място. Единствено тогава.