Преди около десетина години изостави работата си в западащите заводи и създаде малка еднолична фирма за търговия с електроматериали. Началото на новата му дейност бе бурно и много успешно. Големият му опит в електрическия монтаж, многото контакти с всевъзможни колеги от цялата страна, както и коректния и практичен подход му създадоха една чудесна база за развитие. Беше свикнал да рискува. Теглеше парични заеми. Закупуваше стоки, които след това бързо разпродаваше по целия окръг. Бързо изкупи наетото под наем старо магазинче. Дори изгради нов магазин, който обаче така и не успя да отвори.
Настигна го рецесия. Неразумното поведение на двамата му сина, както и фалирането на местната промишленост му нанесе един след друг два съкрушителни удара. Най-лошото бе всъщност другото, че и той Мирон, както всички хора биологично старееше. Постепенно се стопи предишната енергия и ентусиазъм. Все повече се свиваше в бизнеса и гледаше да покрие най-крещящите си нужди и човешки потребности. Въпреки осезателния регрес, старите му приятели не спираха да го посещават главно поради умението му да общува и разговаря. При него цареше винаги една приповдигната творческа атмосфера. Всичките електротехнически консултации на един широк кръг градски електричари по принцип се въртеше именно тук, в това малко и тясно магазинче, натъпкано до край със всевъзможни нужни или ненужни електичарски стоки и материали. Мирон не връщаше никой колега потърсил при него съвет или консултация. Обясненията му бяха подробни, обширни и компетентни. Говореше така увлекателно, че на човек съвсем не му се искаше да си тръгне.
Седях на скърцащия стол, пийвах от горещото кафе, стъпил върху един електрически двигател и като начало подхванах една от любимите му теми.
— Абе Мироне, знам че не обичаш да се буташ по партии и политики, ама като се сетя, че все ръководни длъжности си заемал по Татово време, та не мога да си обясня едно…
— Какво? — погледна ме дяволито Мирон.
— Как така твоите бивши началници не са те направили комсомолски секретар или партиен член.
— Та тук му е чалъма! Да станеш ръководител без да си съгласен с традиционно възприетия политически мироглед.
— Нещо не мога да те разбера?
— Какво има за разбиране. Знаещият и можещият човек има навсякъде свободата да избира как да устрои живота си.
— Чуваш ли се какво говориш! Та точно при „развития социализъм“ имаше най-голямо връзкарство. Знаещите и можещите ги хвърляха в петнайсета глуха, а напред си пробиваха път, с голямо блъскане и лакти всевъзможни подлизурковци и посредствени типове.
— Не си ли чул, че всяко правило си има изключение?
— И ти ли си изключението?
— Повече няма да те убеждавам а ще ти разкажа една история. Тя е истинска, защото е историята на моя войниклък. — Мирон пийна голяма глътка от вече изстиващото кафе и започна да разказва една от неговите интересни и увлекателни истории.
— Никога не си ми казвал къде си служил.
— Слушай! Слушай и си направи изводи!
— Давай бе Мироне! Целият съм в слух!
— Знаеш ли, моето детство беше доста бурно и емоционално. Баща ми имаше една лимонадена фабрика в едно крайдунавско градче и правеше най-хубавата лимонада в цялата околия. Беше много предприемчив и оправен човек. Бил съм много малък когато се разведоха с майка ми. Тя ме взе със себе си и година след година обиколихме почти цяла северна България.
Къде ли не сме живели! Когато станах на около дванайсет, бащата се намеси и ме записаха в юнкерското училище във Варна. То беше едно полувоенно училище организирано в истински Сталински образец. Някъде в началото на петдесетте, не зная защо обаче го закриха. Аз бях в първия му и единствен випуск. Излязох с чин кадет и с правото да служа само шест месеца. По онова време се служеше почти три години. Служиш, служиш та ти окапят месата от кокалите…Та ти казвам, че на шестнайсет години станах кадет, нахален, наперен със самочувствието, че светът ми е до колене. Само дето още не ми бе набол мъха под носа. Хлапе и половина!
Когато получих обаче повиквателната за казармата си глътнах езика. Такова шубе ме хвана, че цял треперех и се потях. Това е незабравим миг от живота на подрастващия мъж.
Така че, през една мъглива октомврийска утрин, заедно с една шепа мои връстници виснах пред Варненското комендантство. Извикваха ни един по един и всеки изпращаха там, за където му пишеше в документите. Групата ни се топеше бързо и накрая останах съвсем сам. Стоя аз на малкото площадче, подсмърчам страхливо и поглеждам към прозорците на комендантството в очакване да ме извикат. Ами! Никой не ме викаше! Като че ли ме бяха забравили! Пристъпях от крак на крак и в главата ми преминаваха всякакви мисли. По едно време от вратата на комендантството излезе един офицер и ми извика: „Новобранец Мирон Стойков!“. „Тъй вярно!“ — отговорих по стар кадетски навик. „При лейтенант Костов, ходом марш!“. „Слушам!“ — отговорих и усещах как космите по остриганата ми глава бавно се изправят. Явих се при лейтенанта, а той като започна: „Кадет Стойков, завършили сте юнкерското училище «Никола Вапцаров»?“ — „Тъй вярно!“ отвърнах със стандартната изтъркана фраза.