„Като отчете вашата предварителна военна подготовка, комисията реши да бъдете зачислен на служба във флагманската подводница. Ясно?“. „Тъй вярно!“
Не бях и помислил, че ще ставам подводничар но ето че станах. Подводницата беше малка от типа „Молюска“. Стоеше на кей във Варненския залив, някъде около нос Галата. На флагманска подводница не можеше да служи всеки новобранец. Проучването за миналото беше така детайлно и прецизно, че се гледаше рода на човек до седмо коляно. Аз разбира се си знаех произхода. Баща ми, като собственик на фабрика преди девети го третираха като капиталист и враг на народа. Явно, че нещо бяха пропуснали в биографията ми.
Бях сменил толкова много местожителства, че някъде по веригата истинското ми досие се бе загубило. Някой писарушка го бе заменил с ново и бе наблегнал на последните години от живота ми. Така-а… — Мирон изпи и последните капки кафе, повъртя чашата в ръцете си и като нямаше какво да прави с нея, постави я на прашния парапет на прозореца. Аз се облегнат назад, кръстосах крака, въздъхнах и без да го прекъсвам зачаках по-нататъшния разказ.
— Трябва да ти кажа, че службата на флагманска подводница не е никаква служба. Първите няколко месеца ходехме на гости при другарите от братските армии в Констанца и Одеса. Идем, акостираме на военното пристанище, па като започнат едни прегръдки с другарите бойци, па стискане на ръце и така нататък. Половин година не направихме едно учение.
— А на теб какви ти бяха задълженията?
— Никакви! Или по-точно почти никакви! Сменявах повредени контакти, изгорели електрически крушки, носех кафето на офицерите, лъсках обувки, абе като всеки новобранец.
— Блазе ти! Не си се прекършил от работа!
— Вярно е! Ама това не е всичко. Май си бях голям късметлия.
Веднъж, в края на първото ми бойно учение, както си чистех вратите от прах, чух че в каюткомпанията се играе на карти. Бях много любопитен и надникнах през вратата. Капитанът, заедно със Командващия учението и още един офицер играеха бридж. Аз бях понаучил малко от тая игра в училището и ми бе интересно да видя как играят. Те говореха напълно с терминологията на бриджа. По едно време нещо започнаха да спорят за някаква боя. Мен, кой ме би по езика, взех че се обадих. Командващият се обърна учуден, замисли се малко, после ми махна с ръка да се приближа. Не разбрах с какво сгафих. „Хей сега, викам си карцера не ми мърда!“ А той, командващият де, ме пита: „Редник, къде си учил тая игра?“. Обясних, че в училището понякога се заигравахме със юнкерите. „Я седни, казва! Да видим какво можеш“ — и ми сочи мястото срещу себе си.
Седнах аз, ама седя като на тръни. Да бъда партньор на Командващия учението!
— Таман сте направили четворката! — не се сдържах аз.
— Да бе! Попълних четворката!
— И? И какво стана?
— Как какво? Пребихме ги на карти!
— Ти се майтапиш!
— Като ме гледаш така, какво си мислиш? Дали се майтапя?
— Стига бе!
— Така стана! Командващият се оказа отличен играч. Водеше играта прецизно и с вещина. Пожарски се казваше! Винаги ще му помня името. Така продължи един цял месец. Вечерите най редовно ме викаха и въртяхме един бридж та свят ще ти се завие. Аз така се ошлайфах, че противниците ни не можеха да ни вземат игра.
— Голяма работа си ти бе, Мироне!
— Е, чак пък голяма! Бях млад и не му мислех много.
Идеално използувах предоставената ми възможност. Бях инициативен! А инициативата ми донесе така неочаквана полза. Да минеш леко казармата и това е изкуство, брат.
— И как продължи тая сладка служба?
— Още по неочаквано! — усмихна се Мирон. Бях подводничар само един месец!
— Мълчи не думай!
— Така се получи!
— Един ден ме извика капитана и ми нареди. „Редник Мирон Стойков, събирайте си багажа!“ — Мълча и го гледам стреснато. „В единайсет нула, нула трябва да се явите в комендантството!“. „Оплескахме я!“ — казвам си. „Арестът не ми мърда! Сигурно е заради тоя проклет бридж!“. Напълних мешката с личния си багаж, стегнах колана и с мрачна физиономия слязох по трапа на подводницата. В указаният час се явих пред входа на комендантството. Там ме посрещна един лейтенант. Гледа ме отвисоко. Мълчи не продумва.