— Ще ми цапотиш стените! — крещеше Патци и продължи да изригва низ цветисти и по-скоро погнусяващи, отколкото уязвяващи ругателни епитети.
— Ако с нещо съм ви обидил, съвсем не съм искал… Но посетителят не каза нищо. Патци го прекъсна.
— Махай се оттука; прекалено много мелиш с тая уста! — каза Патци, като размахваше ножа и вилицата, за да подчертае забележките си.
Пред Картър Уотсън се мерна картината как тази вилица се мушва неприятно между ребрата му, разбра, че не е благоразумно да хаби повече думи и веднага се обърна да си върви. Видът на смирено отдалечаващия му се гръб вероятно вбеси Патци Хоран още повече, защото този достопочтен господин захвърли предназначените за трапезата инструменти и се нахвърли отгоре му.
Патци тежеше сто и осемдесет фунта. Толкова тежеше и Уотсън. В това отношение двамата бяха равни. Обаче Патци беше стремителен и безсистемен кръчмарски побойник, а Уотсън беше боксьор. Това качество представляваше предимство за втория, защото Патци го нападна, без да се закрие, вдигнал дясната си ръка в убийствен замах. За Уотсън не оставаше друго, освен да му удари един ляв прав и да се отърве. Но Уотсън имаше и друго предимство. Боксът и преживелиците в разните бордеи и гета по света го бяха научили да се владее.
Той се завъртя на токове и вместо да удари, избягна тежкия удар и влезе в клинч. Но Патци, нахвърлил се като бик, беше добил инерция, докато Уотсън се завъртя да го посрещне на място. Поради това двамата полетяха с всичките си триста и шестдесет фунта и с трясък се сгромолясаха на пода. Уотсън беше отдолу. Той лежеше с глава, опряна в задната стена на голямото помещение. Улицата беше на петдесет крачки и Уотсън бързо прецени положението в ума си. Първата му мисъл беше да не влиза в разправии. Нямаше никакво желание да попадне във вестниците на този град на своето детство, където още живееха много негови роднини и приятели на семейството.
Това го накара да сключи ръце около стоварилия се отгоре му мъж, да го хване здраво и да чака помощта, която трябваше да дойде в отговор на трясъка от падането им. Помощта дойде — по-точно, шест мъже дотичаха от бара и застанаха в полукръг около тях.
— Махнете го от мен, момчета — каза Уотсън. — Не съм го ударил и не искам да се бия.
Но полукръгът остана безмълвен. Уотсън не пускаше и
чакаше. Патци, след разни безплодни опити да навреди на противника си, влезе в преговори.
— Пусни ме и ще се махна от теб — каза той. Уотсън го пусна, но когато се изправи на крака, Патци застана над лежащия си враг, готов да го удари.
— Стани! — заповяда Патци.
Гласът му беше суров и неумолим като глас божий, призоваващ на съд, и Уотсън разбра, че не може да очаква милост.
— Отстъпи назад и ще стана — отвърна той.
— Ако си джентълмен, стани! — рече Патци с пламнали от ярост бледосини очи, с юмрук, готов за яростен удар.
В същия миг той дръпна назад крака си, за да ритне Уотсън в лицето. Уотсън отби ритника със скръстени ръце и скочи на крака толкова бързо, че влезе в клинч с противника си, преди той да може да го удари. Стиснал го, Уотсън заговори на зрителите:
— Махнете го от мене, момчета. Виждате, че не го удрям. Не ща да се бия. Искам да се махна оттука.
Кръгът не се помръдна, нито проговори. Мълчанието му беше зловещо и накара сърцето на Уотсън да се свие. Патци направи усилие да го отблъсне, което завърши с това, че Уотсън го събори по гръб. Тогава се откъсна от него, скочи на крака и се втурна към вратата. Но кръгът от мъже му препречи пътя като стена. Той забеляза пепелявобелите лица — от тези, които никога не виждат слънце, — и разбра, че хората, които му преграждаха пътя, бяха нощни плячкаджии и хищници от джунглите на града. Те го тласнаха обратно към пресследващия го, приличащ на разярен бик Патци.
Те пак бяха в клинч, в който, намерил се за миг в безопасност, Уотсън се обърна с молба към шайката. И пак нямаше кой да го чуе. И тогава изпита страх. Защото му бяха известни много подобни положения в долнопробни вертепи като тези, когато самотни хора са били малтретирани, ребрата им изпочупени, лицата разбити, самите те бъхтени и ритани до смърт. Знаеше още, че ако иска да се отърве, не бива да напада нито своя нападател, нито някой от застаналите срещу
него.
Въпреки това кипеше от справедливо възмущение. При, никакви обстоятелства седем срещу един не можеше да бъде честно. Освен това го беше яд и в него се събуди свирепият, звяр, който дреме във всички хора. Но Уотсън си Спомни за,: жена си, за децата, за недовършената си книга, за десетте хиляди акра хълмиста земя на своето ранчо във вътрешността) на страната, което обичаше толкова много. Мернаха му се дори откъслечни видения на небесна синева, на златното слънце, огряло осеяните с цветя ливади, мързеливи говеда, нагазили до колене в ручеи, и пъстърви, бляскащи по бързеите,