безпричинното нападение на Уотсън върху Патци, докато другият, който останал в бара, бил свидетел на второто и третото нахълтане на Уотсън в заведението, когато се опитал да погуби безобидния Патци. Мръсният език, приписан на Уотсън, бе толкова цветисто и неизразимо мръсен, че както му се стори, това беше в тяхна собствена вреда. Беше толкова невероятно той да е изрекъл такива неща! Но когато те описаха зверските удари, с които обсипал нещастния Патци, и стола, който направил на парчета, когато безуспешно се опитал да го ритне, на Уотсън тайничко му стана смешно, а в същото време и тъжно. Делото беше фарс.
Уотсън не можеше да се познае, пък и най-злият му враг не би могъл да го познае в този скандалджия и побойник, какъвто го изрисуваха. Но както във всички случаи на заплетено лъжесвидетелство, в отделните описания възникнаха несъвместимости и противоречия. Съдията някак си не успяваше да ги забележи, а прокурорът и защитникът на Патци майсторски ги заобикаляха. Уотсън не си беше направил труда да вземе защитник и сега беше доволен, че не е взел.
Въпреки всичко, когато се изправи да даде собствените си показания, той все още, изпитваше някакво подобие на доверие в съдията Уитбърг.
— Аз си вървях спокойно по улицата, ваша чест… — започна Уотсън, но беше прекъснат от съдията.
— Ние не сме тука, за да разглеждаме предишните ви действия! — изрева съдията Уитбърг. — Кой нанесе първия удар?
— Ваша чест, аз нямам свидетели за станалото сбиване изтъкна Уотсън — и правдивостта на моите показания може да проличи само ако разкажа всичко…
Съдията отново го прекъсна.
— Ние тука не се занимаваме с издаване на списания — закрещя той, отправил към него такъв свиреп и неприязнен поглед, щото Уотсън почти не можеше да повярва, че това е същият човек, когото беше проучвал само преди няколко минути.
— Кой нанесе първия удар? — попита защитникът на Патци.
Прокурорът се намеси и зададе въпрос, кое от двете събрани в едно дела се разглежда сега и с какво право адвокатът на Патци извиква за показания свидетеля в този стадий на съдебното дирене. Защитникът на Патци възрази. Съдията Уитбърг се намеси и заяви, че не знае нищо за сливане на някакви две дела в едно. Всичко това трябваше да се изясни. Разгоря се общо сражение, което завърши с това, че двамата адвокати се извиниха пред съда и един пред друг. И така продължи всичко; на Уотсън това приличаше на шайка джебчии,
които се перчат и суетят около честен човек, докато му вземат кесията. Машината работеше и нищо повече.
— Защо сте влезли в това заведение със съмнителна слава? — запита го съдията.
— От много години имам обичая, като човек, който се занимава с икономика и социология, да се запознавам… Но Уотсън успя да стигне само до тука.
— Не ви питаме тука за никакви ваши „ологии“ — изръмжа съдията Уитбърг. — Това е прост въпрос. Дайте ни прост отговор. Вярно ли е или не е, че сте били пиян? Това е същината на въпроса.
Когато Уотсън направи опит да разкаже как Патци си нарани лицето в усилията да го бъхти с главата, направо не, го изслушаха и го подиграха, а съдията Уитбърг пак се нахвърли отгоре му.
— Давате ли си сметка за светостта на дадената от вас клетва да казвате в качеството си на свидетел само истината? — поиска да знае той. — Това, което ни разправяте, е приказка за деца. Не е логично човек да си нанася телесни повреди по този начин и да продължава да си ги нанася, като се удря с меките и чувствителни части на лицето си о вашата глава. Вие сте разумен човек. Не е логично, нали?
— Когато се ядосат, хората не постъпват логично, — меко отговори Уотсън.
Тогава съдията Уитбърг се обиди дълбоко и изпадна в благочестив гняв:
— Какво право имате да казвате това? — завика той. — То е самоцелно! То няма никакво отношение към делото! Вие, господине, сте призован тука като свидетел на действително станали събития. Съдът не желае да му излагате никакви ваши мнения!
— Аз само отговорих на въпроса ви, ваша светлост — смирено възрази Уотсън.
— Не сте направили нищо подобно! — избухна отново съдията. — И нека ви предупредя, господине, нека ви предупредя, че за такава дързост можете да бъдете подведен за неуважение на съда. И нека ви бъде известно, че ние умеем да спазваме законите и правилата на учтивостта в тази малка съдебна зала. Засрамете се!
И докато трая следващото буквоядско съдопроизводствено пререкание между адвокатите, прекъснало разказа му за това, което бе станало във „Вандом“, Картър Уотсън, без огорчение, развеселен и същевременно натъжен, видя да израства пред него машината, голямата и малката, която царуваше над неговата родина, безнаказните и безсрамни фалшификации в стотици градове, извършвани от подобни на паяци и паразити творения на машината. Тя беше тука, пред него, — съдебна зала и съдия, накарани от машината раболепно да се преклонят пред съдържател на вертеп, от когото зависят известен брой гласове. Колкото и долно и жалко да звучеше, но това беше едно от лицата на многоликата политическа машина, която израстваше до колосални размери във всеки град и щат и в хиляда облика надвисваше над страната.