След десетина минути челната дъска беше готова и ние слязохме, да почваме бъркането. В това време един от бомбаджиите отвори една бира, надигна шишето право нагоре към слънцето и остана дълго така.
— Как е, как е? — попита го някой.
Онзи само въздъхна и махна с ръка. Това беше отлична реклама — щангистът взе теслата и още четири бутилки дискретно казаха: „пат, пат, пат, пат“… Той хвърли капачките върху бъркалото и докато разсъждаваше, че това е още малко арматура за плочата, ние бяхме вдигнали шишетата подобно кларнетисти в екстаз.
Сега, с божия ред, дойде време за по цигара. Седнахме. Пет души сме — колко е една плочка?
Наистина, за обща изненада след десетина минути ние се хванахме за лопатите и започнахме. Когато тежката зелена каша беше готова, разпределихме се. Аз взех мастара и — горе. Щангистът започна да вдига кофите направо — за него това беше шега. Другите пълнят, разкарват, зареждат и бъркат следващия бетон.
Така стигнахме до второто бъркало (всичките бяха не повече от петнайсет), когато стана време за обяд. Бобът се оказа нещо разкошно — впрочем каквото винаги е било. И слънцето. И законната почивка. Да не говорим за бириците — след мъжкото хапване и тези арнаутски люти чушлета. Само Пешо се намръщи и си остави шишето в тревата.
— Какво? — викам. — Да я изстудя на чешмата още, а?
— Абе и да я позлатиш отгоре… Няма ли тука нещо така…
— Какво?
— Туборг. Хайнекен. Радебергер, поне.
Поклатих глава малко сконфузен.
— Сигурно и Кореком няма в това село.
— Още няма — казах аз.
Пешо се изтегли към рогозката и зае крайно Тодорино положение.
Щангистът се облегна на лакът и изрече като на себе си:
— Всичко ме боли, интересно.
— Същите движения са — казах.
— Не са същите — каза той. — Хич даже не са същите, ако искаш да знаеш.
И ни обясни много неща за движенията, мускулите и натоварването им, след което изведнъж се плесна по челото и каза, че ако не скочи веднага, щял да закъснее за тренировка. Насилих го да скочи веднага. След като той тръгна, намерих една стара риза, разкъсах я на ленти и превързах ръцете на другите двама приятели, по които бяха се появили досадни мехурчета.
Почивахме така. Приказвахме си. По едно време казах:
— Е … Ами май …
Стана ми неудобно и млъкнах. Слънцето натискаше яко. Пешо хъркаше. „Здраве да е“ — казах си, когато погледнах към торбите с цимент, купчините баластра, лопатите, количката и желязно карирания кофраж. Добавих си още: „Майната му, де. Не ставай еснафски дребнавец сега.“ Намирах какво да си мисля, гледах тревите и буболечките под носа ми. Спомних си една от балерините снощи и част от мелодията на номера. Мълчаливо и автоматично си повтарях тази мелодия и тогава чух друга, твърде различна от нея.
Дойдоха лазарките. Хубави малки момичета, шарени и нагиздени като куклета. Водеше ги учителката.
Напълни ми се душата и имотецът ми се напълни изведнъж. Всичко наоколо оживя моментално, като че ли тъй е живяло от векове, свързано вътрешно с мене, свързан неотделимо с него и аз.
Господи, от лошото ми настроение нямаше и помен. Слушах и гледах хорцето, едно от куклетата се отдели и ме закичи с везана кърпичка. Другите също се бяха изправили, момиченцето закичи и тях. Нищо ми нямаше. Въпреки всичките грешки и лекомислия, с които бе пълен животът ми. Здраве да е. Българин съм с българите — на вечната жица на българите. Изведнъж ми се стори, че това е достатъчно, за да престана непрекъснато да се питам има ли смисъл всичко, въобще. Опкам, тропкам, какво? Че и имотец си имам, по божия ред. Огнище и гърне с боб. Чорбаджия съм тука — ето и песента от памтивека знае това.
Извадих книжно левче и го пуснах в торбичката на друго момиченце, което се отдели от хорцето, И другите пуснаха книжни левчета в торбето и всичко сега беше прекрасно.
Тогава дойде откъм рогозката Пешо. Той послуша звънливите гласчета, бръкна в джобчето на ризата си и извади книжна десетолевка. Пусна я в торбето и щипна момиченцето по бузката. Учителката даде невидим знак, куклетата ни пожелаха добро здраве и като наобиколиха, подскачайки, Пешо, благословиха чорбаджията. Аз отворих уста да протестирам, но пак ми стана неудобно и си замълчах.
Лазарките си отидоха, както бяха се появили — тъй идва и си отива сънят. Приятелите ми си погледнаха часовниците. Пешо отнесе благословията към рогозката, която толкова много беше харесал. Кофражът кротуваше под слънцето над България, кротуваше и купчината баластра с побити в нея лопати.