Выбрать главу

Илия Волен

Помощници

На тоя свят никой не може без чужда помощ. Помощници на Стоян Гърмодолеца бяха двете му биволици.

Той се върна от Европейската война изжаднял за работа и най-напред се хвана о колата и воловете. Колата му — разешена през войната — беше останала половина дървена, половината шинена; и той си поръча при коларя желязна. Останали бяха вкъщи и само с една биволица — Брязка; другарката й я бяха реквизирали за войната, както и половината от колата му, и не се върна — там някъде остави кокали. И когато общинският барабан разгласи из селото, че ще се разпродават на търг в близкия околийски градец върнати от войната коли и добитъци, той рипна на другата сутрин, та там. Вечерта въведе в двора биволица. Тя беше врана̀ — никъде нямаше по нея бял косъм. И по зъбите й личеше, че не е стара. Беше и породиста: едра, дълга, провлякла корем и с голяма любеница между предните крака. Рогата й — сиви и зарязани — се разтваряха над главата като клещи. Опашката висеше ниско между краката й. А пък като се извиеше да те погледне със синкавите си смислени очи, за миг ти се сторва, че ще ти проговори. Но продължителната и тежка служба във военните обози беше оставила явни следи по нея. От недояждане и каране беше изострила кокали, шията й бе натъртена и се лющеше, процепът бе ожулил едната й плешка, а отзад бе направена на решето от ръчкане.

— Като й забъркваме всяка вечер брашънце, да видиш, пак ще налее кокал! — оправяше се Стоян Гърмодолеца пред жена си.

И като се оживи внезапно добави:

— Един старец там, на пазара, ме потупа по рамото и ми рече: „Момче, не се разкайвай! Тая биволица ще е млечна.“

— Добра е тя, че е евтина! — успокояваше го Денка. — Да ни отгледа едно, и това ще й стига.

Купената биволица нарекоха Вранка Войничката.

Породата на тяхната си биволица Брязка беше завъдена от Гърмодолците отдавна. Добичетата от нея биваха брези и чакърести — коя с едното око, коя с двете, — а понякога бяха и белокраки. Много от тях носеха името Чакърка и Гърмодолците често имаха Дърта Чакърка и Млада Чакърка. Те се лакомяха, но не бяха много яшни, затова и биваха възсухи; в ярема бяха яки и чевръсти. Брязка бе се поизвъдила — очите й бяха тъмни, но на челото и около устата имаше бели петна. Беше щъркокрака. Рогата й вървяха назад, бяха прибрани до тялото и леко извити нагоре — и затова Гърмодолците, когато искаха да я оскърбят, я наричаха Илата. По гърба й козината беше рядка и къса — личеше черната дебела кожа, — а към корема и по ставите на краката бе по-дълга, гъста и червеникава.

Когато беше готова и колата, Стоян — какъвто беше мъжага — на ръце я довлече от коларя и я изви пред къщната врата. Тя беше бланосана черно и окована в синкави нови железа. Всичко по двора сякаш беше с лице към нея. Гърмодолците до вечерта се въртяха и цъцра̀ха от радост по двора.

На другата сутрин Стоян Гърмодолеца още в прохладни зори потегли по вития път; колелетата екливо огласяха с железата си събудените пролетни околности, където минеха.

Той стигна на нивата и разпрегна край слога. Беше окачил биволиците на ярема, сложил им беше сухо кукурузище, свалил беше ралото и с копраля в ръка бе се отдалечил по нивата, та размерваше за леха. Набодени клечотаци и дъргове очертаха лехата.

Като се завърна при колата, прибра недоядената от биволиците храна и ги поведе към ралото.

— Кош! Дий, вземай! — подканяше той всяка една от биволиците, хванал я за рога, нахлузваше й ярема и галено я потупваше по главата.

Като впрегна, Гърмодолеца мина отзад и изправи ралото. Биволиците стояха пред него изпоредени, отпочинали и готови. Гологлав и както държеше копралята изправена, той се обърна срещу изгряващото червено слънце и се прекръсти.

— Хайде, боже, помагай! На добър закач! Що помисля — да очистя!

След това взе от угарта бучка пръст, целуна я, разтри я, сейна я по нивата и като иззърка с копралята над биволиците, бодро подвикна:

— Хайде, чичов! Дий!

Биволиците се напрегнаха, яремът изскърца, ралото се скри в земята и запърпори.

Нивата — равна, голяма — сякаш бе се разтворила пред Стояна.

Когато стъпи бос в прясната бразда, той усети по тялото си приятни тръпки, като че преминаваха в него някакви сили. Утринният ветрец го пресрещаше и докосваше по челото. Нещо растеше в гърдите му.

Широкото, синкаво и леко хълмисто поле е изпълнено с орачи, поприведени над ралото, понакривили рамо; воловете са изопнали шии, поклащат глави, пошибват се с опашки и тежко пристъпват. Далече по хоризонта са се възправили като скалаци неравни лилави облаци. Селската река слиза от планината и блести между хълмовете като разтопено слънце. Селцето се е сгушило ей долу между два баира — бяло, с червенички радостни покриви и чистичко от зеленината на овошките. Всичко живо по земята се е размърдало и се обажда.