Илия Волен
Помощници
На тоя свят никой не може без чужда помощ. Помощници на Стоян Гърмодолеца бяха двете му биволици.
Той се върна от Европейската война изжаднял за работа и най-напред се хвана о колата и воловете. Колата му — разешена през войната — беше останала половина дървена, половината шинена; и той си поръча при коларя желязна. Останали бяха вкъщи и само с една биволица — Брязка; другарката й я бяха реквизирали за войната, както и половината от колата му, и не се върна — там някъде остави кокали. И когато общинският барабан разгласи из селото, че ще се разпродават на търг в близкия околийски градец върнати от войната коли и добитъци, той рипна на другата сутрин, та там. Вечерта въведе в двора биволица. Тя беше врана̀ — никъде нямаше по нея бял косъм. И по зъбите й личеше, че не е стара. Беше и породиста: едра, дълга, провлякла корем и с голяма любеница между предните крака. Рогата й — сиви и зарязани — се разтваряха над главата като клещи. Опашката висеше ниско между краката й. А пък като се извиеше да те погледне със синкавите си смислени очи, за миг ти се сторва, че ще ти проговори. Но продължителната и тежка служба във военните обози беше оставила явни следи по нея. От недояждане и каране беше изострила кокали, шията й бе натъртена и се лющеше, процепът бе ожулил едната й плешка, а отзад бе направена на решето от ръчкане.
— Като й забъркваме всяка вечер брашънце, да видиш, пак ще налее кокал! — оправяше се Стоян Гърмодолеца пред жена си.
И като се оживи внезапно добави:
— Един старец там, на пазара, ме потупа по рамото и ми рече: „Момче, не се разкайвай! Тая биволица ще е млечна.“
— Добра е тя, че е евтина! — успокояваше го Денка. — Да ни отгледа едно, и това ще й стига.
Купената биволица нарекоха Вранка Войничката.
Породата на тяхната си биволица Брязка беше завъдена от Гърмодолците отдавна. Добичетата от нея биваха брези и чакърести — коя с едното око, коя с двете, — а понякога бяха и белокраки. Много от тях носеха името Чакърка и Гърмодолците често имаха Дърта Чакърка и Млада Чакърка. Те се лакомяха, но не бяха много яшни, затова и биваха възсухи; в ярема бяха яки и чевръсти. Брязка бе се поизвъдила — очите й бяха тъмни, но на челото и около устата имаше бели петна. Беше щъркокрака. Рогата й вървяха назад, бяха прибрани до тялото и леко извити нагоре — и затова Гърмодолците, когато искаха да я оскърбят, я наричаха Илата. По гърба й козината беше рядка и къса — личеше черната дебела кожа, — а към корема и по ставите на краката бе по-дълга, гъста и червеникава.
Когато беше готова и колата, Стоян — какъвто беше мъжага — на ръце я довлече от коларя и я изви пред къщната врата. Тя беше бланосана черно и окована в синкави нови железа. Всичко по двора сякаш беше с лице към нея. Гърмодолците до вечерта се въртяха и цъцра̀ха от радост по двора.
На другата сутрин Стоян Гърмодолеца още в прохладни зори потегли по вития път; колелетата екливо огласяха с железата си събудените пролетни околности, където минеха.
Той стигна на нивата и разпрегна край слога. Беше окачил биволиците на ярема, сложил им беше сухо кукурузище, свалил беше ралото и с копраля в ръка бе се отдалечил по нивата, та размерваше за леха. Набодени клечотаци и дъргове очертаха лехата.
Като се завърна при колата, прибра недоядената от биволиците храна и ги поведе към ралото.
— Кош! Дий, вземай! — подканяше той всяка една от биволиците, хванал я за рога, нахлузваше й ярема и галено я потупваше по главата.
Като впрегна, Гърмодолеца мина отзад и изправи ралото. Биволиците стояха пред него изпоредени, отпочинали и готови. Гологлав и както държеше копралята изправена, той се обърна срещу изгряващото червено слънце и се прекръсти.
— Хайде, боже, помагай! На добър закач! Що помисля — да очистя!
След това взе от угарта бучка пръст, целуна я, разтри я, сейна я по нивата и като иззърка с копралята над биволиците, бодро подвикна:
— Хайде, чичов! Дий!
Биволиците се напрегнаха, яремът изскърца, ралото се скри в земята и запърпори.
Нивата — равна, голяма — сякаш бе се разтворила пред Стояна.
Когато стъпи бос в прясната бразда, той усети по тялото си приятни тръпки, като че преминаваха в него някакви сили. Утринният ветрец го пресрещаше и докосваше по челото. Нещо растеше в гърдите му.
Широкото, синкаво и леко хълмисто поле е изпълнено с орачи, поприведени над ралото, понакривили рамо; воловете са изопнали шии, поклащат глави, пошибват се с опашки и тежко пристъпват. Далече по хоризонта са се възправили като скалаци неравни лилави облаци. Селската река слиза от планината и блести между хълмовете като разтопено слънце. Селцето се е сгушило ей долу между два баира — бяло, с червенички радостни покриви и чистичко от зеленината на овошките. Всичко живо по земята се е размърдало и се обажда.