Слънцето се издига все по-нагоре и напича. Вранка и Брязка пристъпят вече уморено. По краката им се е набрала кал, която от време на време остава по угарта във вид на формички.
— Дий! Хайде-хайде!… Хайде още малко, па ще ви и спра! — все по-често ги подканяше Стоян, като ги сръчкваше с копралята.
Те се сбързваха миг-два, но умората отново им надделяваше. И ако Стоян случайно чукнеше с копраля по ралото — спираха, ако им се заговореше нещо — пак спираха. Брязка беше в оранта и за да й е по-леко, взе да бяга в браздата, но ралото залавяше нашироко и оставяше след себе си целина.
— Долее! Доле! — сърдеше се Стоян и почукваше Вранка, да се поусуче към оранта.
Той не обичаше да остават грешки в оранта му и на следния път натискаше ралото с крак, да ги вземе и тях, или пък, ако не успяваше, ги разбиваше с огрибката на копралята.
— Уморихте се и взехте да хитрувате! — нежно укоряваше той биволиците. — Е, хайде, да изкараме браздата, па ще спрем.
Като излезе на края и ги обърна, той хвърли копралята върху ралото. Биволиците трепнаха и сами спряха.
— Стоой! Почивка! — извика Стоян, мина отпред, та ги ъсна, и се застоя при тях.
Той любовно беше подигнал главата на Вранка с ръка и като я гледаше умилително в очите, я питаше:
— Много ли се умори ма, Вранке? Много ли, а? Е, и аз се уморих. Хляб се не изкарва лесно… Тежко е тук, тежко е, ама все не е като там, сред гранатите, а? Хе-хе!
Биволицата — оставила се в ръцете му — поклати глава и изклепа с уши, като че му отговаряше нещо.
— Ами ти ма, Илуше? — поспря се той и пред Брязка. — Ъс де! Отстъпи малко, какво си се напрегнала така!… Ти ли, ти ли! — завъртя й той с глава, като я отминаваше. — Все с дяволийки се мъчиш да караш ти!
Той приседна на слога и запуши. Биволиците преживяха и от време на време облекчително припъщкваха. По косъмцата около устата им бе се провесила пяна. По едно време Вранка, както беше в ярема, наколенчи и тежко се сложи на земята: но като полежа малко, стана пак, изчисти с крака буците пръст под себе си и отново легна. Изпърво тя нарядко и шумно изпъшкваше, но сетне съвсем затихна. Брязка остана права. Отнякъде долетя врана, кацна на гърба й и започна да я пощи с късо радостно погракване. Тя разнежено бе по-подигнала опашка, изтегнала бе шия, премрежила беше очи и цялата бе се отдала на наслада; от време на време дигаше глава срещу слънцето, разтваряше бърни и яките й широки зъби се белееха, сякаш се смееше.
Повечето от орачите, заразени един от друг, бяха спрели на почивка. Добичетата стояха по хълмовете неподвижни като паметници.
Стоян си хвърли угарката, която продължи да дими между буците, погледна слънцето и стана. Войничката, както спеше, трепкаше и тихо, уплашено побрецваше. „Сънува нещо“ — си каза Стоян и се приведе, та я събуди. Тя разтвори очи, разтърси глава и чак когато добре огледа наоколо, се успокои. Стоян постоя пред нея, помисли, па мина отзад, та хвана ралото и като зръкна с копралята, дякна. Вранка наколенчи, лениво се наемна няколко пъти и стана.
— Хайде, дий!
Биволиците тръгнаха. Той понатисна ралото ребром, то се вряза дълбоко в земята и се закрепи. Стоян засвири с уста:
След пладне времето се разхлади и биволиците се оживиха: ралото бързо фърфореше след тях из ситната, ронлива оран. Гърмодолеца бе забраздил вече друга леха и беше подминал крушката в нивата. По едно време откъм селото долетя мекият сладостнотъжовен звън на черковната камбана. В село, някъде измежду овошката, се подаде първият вечерен дим. Известно време той стоя самотен и като че се чудеше накъде да тръгне. Но се появи дим и на друго място, на трето, докато най-сетне цялото село се замрежи с рядък, раздвижен синкав дим; в долната махала той се движеше по течението на реката, като че сам течеше.
Заглъхна и последният трепет на черковната камбана. Гърмодолеца погледна слънцето, погледна края на нивата й подгони биволиците. Те хвърчаха по браздата. Той ореше и поглеждаше към запад, сякаш се надпреварваше със слънцето.
По едно време Брязка взе да се присяга да пасе — по угарта, по слоговете, — но Стоян така я сръчкваше, че тя приритваше.
— Потърпи малко! Няма да умреш гладна! — гълчеше той.
Той вече доораваше; останало му беше, има-няма, една копраля откъм пътя. Там нивата така беше претъпкана от хора, добитък и колия, че не можеше да се бръкне в нея. Ралото ту придъдряше и придраскваше отгоре, ту се забиваше и запъваше в някоя суха грамадна буца. Стоян лягаше с гърди на ралото, протягаше копралята като щик към биволиците и дякаше; те се напъваха, усукваха се наляво-надясно, припикваха от зор и изкъртваха балвана.