Когато наближи време за пускане, те станаха нетърпеливи и току се извиваха, та надничаха през ярема към Стояна, час по час.
— Знам, знам! Какво ме подсещате! Да запрашим и тоя разкрач, па ще ви пускам — отговаряше им той.
Като доора, като обиколи нивата с дълбока бразда и ги отпусна, те повлякоха ралото тичешком към колата. Той притичваше след тях и се смееше.
Гърмодолеца пусна и взе да прибира на колата едно друго.
Слънцето изкара браздата си по небето, притрепка зачервено, ѐ горе, на баира, и си се прибра. По леко заоблачения запад залезът разтвори небесни вечерни градини.
Вранка излезе кротко добиче. Дечурлигата се провираха под нея, ловеше я кой къде си ще и тя не мърдаше. Пастирчето още през първите дни на лятото я научи на яздене. Вечер, като ги подкараше за село, ще я чукне по рогата и ще й викне: „Наведи си главата!“ Тя покорно я навеждаше, чакаше го да стъпи с крак на рогата й, дигаше го нагоре и чак когато се настанеше на гърба й, ще тръгне. Понякога то се изправяше на крака отгоре й и правеше разни фокуси, друг път ще й се качи, както тя си пасеше по ливадите, и с часове седеше полегнало на гърба й. Тя ходеше все след Брязка — макар че Брязка често посягаше да я ръчка; и когато пастирчето ги възвръщаше по ливадата, подбираше само Брязка. Вранка дигаше глава, гледаше един миг, като че не можеше да разбере какво става, сетне избрецваше разнежено и притичваше към Брязка, като поусучеше задница и попривлечеше крака; ако пък беше по-наблизо — обръщаше се да пасе с глава към нея. Когато се случеше да дадат Брязка на съседи за един ден, Вранка през деня от време на време току ще се сети за нея, ще вирне глава и тъжно брецаше, сякаш я викаше; ако й се обадеше някоя биволица от други ливади, затичваше се там, помирисваше я, тръкваше се о нея и щом видеше, че не е тя, навеждаше се да пасе по-настрана, като забравяше къде е тръгнала; пастирчето я догонваше и я прибираше. Когато се святкаше и гърмеше, Вранка Войничката спираше да пасе, дигаше глава със сламки по устата, добиваше уплашен и напрегнат вид и известно време стоеше така, сякаш някакъв спомен се надигаше в съзнанието й и се мъчеше да се оформи; но накрай изклепваше с уши, врътваше опашка, поглеждаше тъпо наоколо и като поразкрачваше предни крака, отново се навеждаше и почваше да хрупа тревата. Тя така свикна с името си, че когато някой я повикаше на име, обаждаше му се като човек; а пък само като чуеше гласа на стопанина си, дигаше глава и брецаше срещу него.
Брязка, колкото и да бе се изменила по характер от гърмодолската чакъреста порода, все си оставаше като тях непокорна и хитра. Като тях беше и любопитна; миткаше по всички ъгли из двора, където видеше отворено, надничаше — дори в къщи влизаше понякога; всичко душкаше, всичко опитваше. В това скитане често си заклещваше някъде рог или крак, окачваше си опашката, или пък налапваше нещо не за ядене. „Не че е яшно, ами е проклето!“ — казваше Гърмодолеца. Така правеше и в колата. Бързаше да изпревари Вранка и я оставяше нея да тегли; кога ги запре да си отдъхнат — ще постои един миг и току ще тръгне сама; кога ги подкарваше — ще се сети да пикае; гъташе товара зарад някой стрък трева по слога. И през силната работа Гърмодолеца и Брязка често бяха във война. Той посягаше и на бой, а тя ставаше още по-упорита. Когато се навеждаше за остена, преди още да замахне, тя бягаше. Ако пък я изненадаше и се появеше пред нея, надигаше се на задните си крака и се хвърляше да бяга право срещу него. През такова време тя така се наплашваше, че който вече и да минаваше покрай нея, следеше го недоверчиво, докато се отдалечеше, или пък — ако беше легнала — потрепваше и все се понаемваше да стане. Накрай Гърмодолеца виждаше, че се е поувлякъл, и правеше за примирие. Вечер, когато му останеше хляб в торбата, той й го поднасяше, като го мяткаше пред очите й. Тя дълго се колебаеше, но видът и миризмата на хляба я изкушаваха и най-сетне се престрашаваше и го вземаше. Докато ядеше, Гърмодолеца я милваше по главата, а тя го попоглеждаше недоверчиво и колкото пъти я докоснеше, все трепваше, като че не я милваше, ами я опарваше.
Пастирчетата всяко лято се мъчеха да я научат на яздене, но тя не се поддаваше. Ако й сложеха хляб на тревата, бързо го налапваше и като видеше, че се готвят да стъпят на рогата й, дигаше глава. Ако пък успяваха да се метнат на гърба й от някоя височинка, започваше да бяга, подмяташе задница, окършваше тяло, възплъзваше по брежлинки, тръкваше се о някое дърво, завираше се в трънака, докато най-сетне пастирчето падаше в краката й. На ливадата често се отделяше настрана от другите биволи и пасеше сама. Понякога пък си науми за нещо, дигне глава и тръгне нанякъде; колкото и да викаше биволарчето по нея, не спираше. Когато се запътеше към кукуруза, като дочуваше топуркане и викот след себе си, вместо да се върне, сбързваше се и навлизаше в нивата; ако откършеше мамул, захапваше го и бягаше с него по ливадата, ако пък беше набарала някоя тиква, като дотичваше биволарчето, поспускваше се към него с рогата напред, изфучаваше му и отново се връщаше да яде. Понякога Брязка изчезваше незабелязано от стадото. Биволарчето, което познаваше дирите й, тръгваше да я търси; късаше се и се драскаше по шумаците, уничаше по земята, разглеждаше на всички страни по откритото и най-сетне я забелязваше с разтуптяно от страх сърце да се чернее в някоя чужда нива. Колко пъти пъдарят беше бил пастирчетата и бе им взимал дрешките зарад нея, колко пъти беше затваряна в селския капан и беше глобяван Гърмодолеца!