— Голямо слънце, брей! Изгинахме и хора, и добитък! — провикна се той към занемелите и приведени жътварки.
Самотният му глас сякаш изгоря в летния огън.
Блясъкът на юлското слънце слепеше златоузрялата шир; небето беше размътено. Балканът бе изгубил очертанията си от лятната омара и бе се превърнал в някакъв въртоп от дим. Гората и кукурузите бяха завехнали; мъх от върбите се носеше лениво из горещия застоял въздух. От горските поляни идеше знойната миризма на дивите метли, които сякаш се разтапяха в жегата. По подигнатите слогове лятно се синееха нацъфтели бурени; не се чуваше никакъв гласец — само някоя муха ще бръмне самотно, като че изстене, и отмине. Всичко беше затихнало, замряло; над всичко стоеше слънцето… Но ето че там горе, на върха на крушата, някакъв лист самотно затрептя и ту се поспирваше, ту отново припряно и продължително затреперваше, сякаш изслушваше някого и сърдито му се уговаряше. Там, на високото, като че се зараждаше нещо ново.
Още като взе да припарва обедното слънце, Стоян пусна биволиците и ги свали в дола на локвата. Локвата беше под едно студено горско кладенче до стара, изкорубена върба. Беше голяма и на места дълбока. От едната страна бе оградена със зелен папур, измежду чиито стръкове освежително куркаха смешно опулени жабчета, а от другата — по няколко отърляни пътеки се слизаше в нея; наоколо по дола имаше дървета, дракаш и полянки. Локвата толкоз беше шумна по обед, че когато човек минеше покрай нея привечер и я видеше избистрена, самотна и позачервена от залеза — в първия миг се изненадваше от тишината около нея. Биволиците, като разбраха, че ги карат към локвата, се сбързиха, а когато светна пред очите им водата, втурнаха се, нахлуха шумно и просто се събориха в нея. Другите биволи, които дремеха блажено под обедните горещини, се събудиха и се поразместиха. Вранка и Брязка завераха глави във водата, обръщаха се по гръб — с краката нагоре — да се наквасят целите, плискаха се с опашки, пухтяха така издълбоко, че правеха талази с дъха си и макаха от удоволствие; водата се вълнуваше, леко поплискваше въз бреговете и се връщаше назад, като оставаше след себе си мокри, врящи на слънцето и бързо изпаряващи се следи. Гърмодолеца беше приклекнал на брега и се смееше на биволиците.
— Да поизстинат! — споделяше той радостта си с биволарчетата.
По едно време биволиците се поуспокоиха. Брязка започна да си играе: местеше се във водата — както лежеше, завираше носа си във водата и избърбукваше, отиваше в най-дълбокото, където потъваше цяла — само главата си държеше над водата и зяпваше срещу слънцето, пръхтеше и му се зъбеше, гмуркаше и нея под водата и по няколко минути я нямаше никаква, което предизвикваше възторг у биволарчетата. През това време Вранка стана и легна на сухо до локвата. Гърмодолеца, както развиваше вървите на цървулите си, я погледна загрижено и продължи да се събува. Като се събу и си дигна крачолите, той нагази, прекара Брязка в по-плиткото и се хвана на работа. Най-напред изми по нея вчерашната спечена кал, която се късаше с косъмца, а сетне взе и да я каля. Калта по дъното беше студена, мека и мазна като масло — локвата се славеше с хубавата си кал — и той изпитваше истинска наслада, като я нагребваше с шепи някъде изпод водата и я цапаше и размазваше и с двете си ръце по биволицата. Биволицата от време на време трепваше с уши и опръскваше попотеното му лице с капчици кал, която бързо засъхваше и стягаше кожата му. Накаля Брязка, накаля и Вранка. Те не се виждаха от кал — само очите им живо светеха измежду нацапаните ресници. Докато Стоян се миеше на дола, те се запасоха около локвата; Брязка се пресягаше към мочура, където беше избуяла крехка трева, с пъпки и червени нездрави петна по листата. Поизмит вече, той взе под мишница цървулите си и — с един крачол дигнат, с друг свлечен — подкара биволиците нагоре към ливадата, като ги вардеше от шубрака и дърветата, по чиито напукани кори имаше засъхнала кал, примесена с косъмца.
Биволиците рядко ги пускаха на цяла трева, пък бяха и изгладнели сега, та още с пристигането си на ливадата стръвно се нахвърлиха да пасат. И изпърво не се спираха — едрата трева като че ги беше подлудила, — ръпнеха веднъж-дваж на едно място, изпръхтяваха възбудено и притичваха пък на друго. И чак когато обиколиха ливадата от край до край, се успокоиха и закрепиха. Всяка от тях си избираше кътче — обикновено до някоя шубрачка, — забиваше глава, метнеше опашка на гръб и я забравяше там, остъргваше пред себе си, извиваше постепенно глава настрана, изтягаше шия, подгъваше дори крак и чак когато съвсем й додееше, пристъпяше. Пасяха и сумтяха; захапваха тревата и дръпваха глава встрани, та я откъсваха, а пък по-едрата първо я прибираха с език и тогава я захапваха и късаха. От време на време някоя от тях ще бръкне с крак в ухото си, да го изчисти, ще повлече уста по земята, да я изтрие от нещо, или пък ще пристъпи до храст, да се почеше нейде, и пак се навеждаше да пасе. Гърмодолеца пристъпяше спроти тях, слушаше лакомото им хрупкане и им отпускаше по малко от некосеното, като гледаше да изравни прояденото от предните дни.