Биволиците оголиха нови търкала покрай ливадата, станаха като гайди и взеха вече да пробират тревата.
Вършеите на едно високо дърво трепкаха; трепна и зашумоля цялата гора. Излезе освежителен ветрец. Слънцето скланяше на запад и омекваше, сенките на дърветата тръгнаха по ливадите, щурци засвириха на различни гласове дружно и ободрително. Земята сякаш си отдъхваше от жегата.
Стоян подбра ситите и отпочинали добичета нагоре към жътварите.
След жътва, след вършитба настъпваха есенните дни. Работата намаляваше, а времето се задържаше хубаво, дните бяха все още големи и Стоян Гърмодолеца завеждаше биволиците при ковача, да ги обуе, намазваше колата, разпречваше куверките, мяташе върху тях рогозка и тръгваше по кирии; товареше горе, от Държавното, кубици дърва и ги караше на гарата. Дни наред сновеше по пътищата, които се белееха надалеч из тихия есенен простор — ще го видиш някъде си, хиий, дребен, като буболечка, че се изкачва към хоризонта. Рогата на биволиците се изтъркваха отзад от ярема, шиите им се натъртваха, колелото ожулваше краката на Вранка. С тези кирии Стоян си приготвяше зимнина — сол, газ, цървули — и отделяше по някоя пара и настрана, за черни дни. По това време той обичаше да казва за биволиците си: „Нали с тях си гледам къщата.“
Есенно време, когато прибираха храните от полето — сена̀, тикви, царевица, — оставяха добичетата „да си отволят“ на ядене. Вранка Войничката, доде ядеше, все подигаше опашка и изпращяваше, а сетне — като престанеше да яде и легнеше — дълго време в нея се чуваше някакво нездраво къркорене. Брязка, каквато беше, колкото ядеше, два пъти повече пръскаше. Обикновено биволиците на Гърмодолеца по това време се и развождаха. Той почваше по-често да слага пред тях сол. Изблудняло им от треволяка, те се нахвърляха на крупчинката шумно и лижеха, издълбаваха в нея длапки, често дори се опитваха и да си отрупнат малко; след някое време току започнеха да пускат слуз, да брецат непрекъснато и високо и да лудеят. Като ги пуснеше при бик и се заводеха, Стоян не ги впрягаше един-два дена. Когато наближеше вече да се телят, наедряваха, напращяваха и като ходеха, се крепяха. Вранка, след като се отелеше, първите дни бягаше от гората в село зарад малкото, но сетне посвикваше и само избързваше вечерно време пред другите биволи и започваше да бреца, като наближеше къщи. Доде бяха малки галенцата й, тя ги пазеше с рогата си от децата, от другия добитък и най-вече от кучето; кучето го беше притискала веднъж до плета и то, като я видеше, още отдалече скимтеше и бягаше. Пък галенцата й бяха едни отръсни! Като се изправяха на краката си, и почнеха да търсят самички да забозаят; тук бутне, там бутне и току налапа щръкналата бозка. И бяха много лакоми. Като се завряха под майка си да бозаят — поразкрачени, със запенени устица и вирнати опашчици, — чак я подигаха и не се късаха от нея, докато тя — видяла вече зор — не легнеше. Денка често й се караше: „А, стига си му стояла, ма шантоше! Ей, вампиро, стига си й пил кръвта!… Че сме шантави това ние, майките! Подмята я!“ Вранка беше почти всяка година с малко и телеше, както казваше Гърмодолеца, „все момичета“. Галетата й станеха тормакини и ходеха все след нея; галеха й се, ревяха, кога я няма, и посягаха да бозаят, докато сами се отелеха.
— Пък млякото тече през нея — хвалеше се Денка, — да те е грях, като я гледаш кожа и кости! И като го изсипеш в бучката, дели се мляко и масло.
И биволиците, както и стопаните им, се спираха на едно място, когато паднеше сняг и не можеше повече да се работи навън. Тогава започваше животът им в биволската маза под хамбара. Само къде обед и привечер ги изоглавяха и ги откарваха на водопой долу, на Топлика; изворната вода се чернееше и димеше сред белите снегове. На обед биволиците се позастояваха около реката на слънце, което не се виждаше, но се чувстваше в омекналия въздух; а вечерно време препускаха от студ към къщи — направо из синкавия сняг, — изпреварваха стопанина си и веднага се завираха в топлата маза; ако някоя сбъркаше мястото си в бързината, другата я побутваше с рог отзад и тя бързо заемаше своето място; след малко пристигаше и Гърмодолеца, зачервен от студ, и ги връзваше, като им се поскарваше за немирствата им — бяха възбудени от студа, от вечерния шум, от вечерните миризми на селото. Кога се спуснеха големите студове, Вранка стигаше само до пътната врата и се връщаше — в такива дни я пояха в къщи.