Той отново въздъхна и погледна червените храсталаци пред себе си.
— Какво каза, Дороти? — Дороти нищо не бе казала, но Макхари често се преструваше, че чува нейните въпроси: тази игра му помагаше да запази разсъдъка си. — Дали ще се оженя след завръщането си на Земята? За това ме попита, нали?
Умишлено забави отговора.
— Кой знае… Може би да, а може би не. Помниш ли, аз ти разказвах за жената, която оставих там. Трябваше скоро да се женим, но пет години са много време. Вероятно са ме обявили за безследно изчезнал, а може би и за загинал. Тя едва ли ще ме чака. Разбира се, ако ме дочака, аз ще се оженя за нея… А ако не ме дочака, тогава? Какво да ти кажа — нямам представа… Защо трябва да се вълнувам предварително. Разбира се, ако можех да си намеря зелена жена, или поне зеленокоса, бих се влюбил безумно в нея. Но на моята планета почти всичко е зелено, освен жените.
Той се усмихна на собствената си шега и с насочен пистолет навлезе в червените храсталаци; в храсталаците, където нямаше нищо зелено и само понякога зелените мълнии на неговия пистолет озаряваха всичко наоколо.
Освен Дороти, може би и тези изстрели му помагаха да не полудее. Няколко пъти дневно той виждаше зеления пламък — едва-едва зелен, само колкото да му напомни за цвета, просто да не отвикнат очите му да го различават, ако все пак някога му се случи да види нещо зелено…
Оказа се на малко островче с джунгла. Вероятно тук имаше милиони такива островчета, тъй като Крюгер-III е по-голяма от Юпитер. За да се изследва нейната повърхност, не би стигнал цял живот. Макхари го знаеше, но не искаше да мисли за това. Ако допуснеше да се усъмни, че ще намери останките на единствения кораб, спуснал се на тази планета, или ако изгубеше надеждата, че ще намери там апаратите, без които не можеше да задейства собствения си кораб, с него е свършено.
Макхари излезе на еднообразната кафява равнина.
— И този път няма нищо, Дороти — каза. — Може би ще ни провърви повече в онези там на хоризонта.
Виолетово небе, тъмночервено слънце, кафява равнина, кафяви храсти…
— Зелените хълмове на Земята, Дороти! Те сигурно ще ти харесат…
Кафява, безкрайна равнина…
Неизменно виолетово небе…
Но какво се чува отгоре? Някакъв звук?… Не може да бъде, тук това не се е случвало никога. Той вдигна очи към небето и видя…
Високо-високо във виолетовото небе той видя малка черна точка. Тя се движеше! Космически кораб. На Крюгер-III няма птици. Пък и никъде няма птици с огнени опашки…
Той знаеше какво трябва да направи; вече хиляди пъти си беше представял как ще съобщи за своето присъствие, ако някога се появи кораб. Извади пистолета и стреля в небето. Блесналият пламък, разбира се, не беше голям, но беше зелен. Ако пилотът гледа планетата, ако поне веднъж погледне, преди да отлети, той непременно ще забележи зеленото припламване на планетата, на която няма нищо зелено.
Той отново натисна спусъка.
И пилотът видя. След като на три пъти изхвърли струи пламък (това беше общоприетият отговор при сигнал за тревога), той започна да се приготвя за кацане.
Макхари стърчеше прав и трепереше. Толкова дълго бе чакал — и ето, край на всичко! Сложи ръка на рамото си и докосна малкото същество с петте крайника, като мека женска ръка.
— Дороти — прошепна той, — това е…
Не можа да произнесе нито дума повече. Корабът кацаше. Макхари хвърли поглед на дрехите си и внезапно го обхвана срам при мисълта, как ще се представи пред своя спасител. Цялото му облекло беше един пояс, на който висяха кобур, нож и някакви инструменти. Беше мръсен. Навярно миришеше неприятно. Под дебелият слой кал тялото му изглеждаше изтощено и старо. Вярно е, беше гладувал, но завърне ли се на Земята…
Земята! Зелените хълмове на Земята!
Препъвайки се от нетърпение, Макхари се затича натам, където се спускаше корабът. Когато слезе ниско, той забеляза, че е едноместен. В края на краищата, това не е толкова важно; ако се наложи, ще се поберат и двама. Ще попадне на най-близката обитаема планета, а оттам друг кораб ще го отведе на Земята. На Земята! Към зелените хълмове, зелените поля, зелените долини…
Той ту се молеше, ту ругаеше тичайки, а по бузите му се стичаха сълзи.
После почака, докато вратичката се отвори и отвътре излезе строен млад човек с униформа на междузвезден инспектор.
— Ще ме вземеш ли със себе си?
— Разбира се — отвърна младият мъж. — Отдавна ли си тук?
— От пет години.