Выбрать главу

Какво ли да искам от нея? — трескаво си мислех аз.

— Как ги правите вашите чудеса?

— Какви чудеса?

— Ами… изпълняването на желанията…

— Ах, това ли? Научена съм от детинство и ги правя. Откъде да зная как ги правя… Златната рибка ги правеше още по-хубаво, ама взе, че умря. Не можеш да избягаш от съдбата си.

Стори ми се, че щуката въздъхна.

— От старост ли? — попитах аз.

— Каква ти старост! Млада беше, здрава… Хвърлиха в нея, момче, подводиа бомба. И тя тръгна с корем нагоре. Близо до нея се случи и някакъв подводен кораб, той също потъна. Можеше да се откупи, но нищо не искаха от нея. Видяха я и веднага с бомбата. Видиш ли как става. — Тя помълча. — Та пущаш ли ме или не? Нещо е задушно… буря ще има…

— Разбира се, разбира се — казах аз, като се сепнах, — Какво да правя — да ви хвърля ли или с кофата?…

— Хвърли ме, момче, хвърли ме…

Внимателно пъхнах ръце във ведрото и измъкнах щуката — тежеше около осем килограма. Щуката мърмореше: „Ако ти потрябва вълшебна покривка или вълшебно килимче, аз съм тук… ще ти се отплатя…“ — „Довиждане“ — казах аз и разтворих ръце. Чу се силен плясък.

Известно време стоях и гледах моите изцапани със зеленило длани. Имах някакво странно усещане. От време на време като полъх на вятър ме обземаше мисълта, че седя в стаята на дивана, но тръснех ли глава, отново се намирах при кладенеца. След това ми мина. Измих се с идеално студена вода, напълних радиатора и се избръснах. Старицата никаква я нямаше. Бях гладен и трябваше да първя в града при пощата, където може би вече ме чакаха момчетата. Заключих колата и излязох от двора.

Вървях си бавно по улица „Лукоморие“, пъхнал ръце в джобовете на сивото си немско яке и гледах в краката си. В задния джоб на моите любими ковбойки, целите с ципове, дрънчаха копейките на бабичката. Мислех си. Мършавите брошурки на дружество „Знание“ бяха ми внушили мисълта, че животните не могат да говорят. Приказките от детство ме убеждаваха в обратното. Естествено, съгласен бях с брошурките, защото никога през живота си не бях виждал говорещи животни. Дори папагали. Познавах един папагал, който можеше да ръмжи като тигър, но не умееше да говори. Ето ти сега щуката, котарака Василий и дори огледалото. Впрочем неодушевените предмети май по-често говореха. А между другото такава мисъл никога не би хрумнала, да речем, на моя прадядо. От гледна точка на прадядо ми говорещият котарак е нещо много по-реално от полираната дървена кутия, която говори прегракнало, вие, свири, пее и говори на много езици. С котарака повече или по-малко работата е също ясна. Ами как говори щуката? Щуката няма дробове. Това е вярно. Наистина тя сигурно има плавателен мехур, чиято функция, доколкото ми е известно, още не е съвсем ясна на ихтиолозите. Моят познат ихтиолог Женка Скоромахов дори смята, че тази функция е напълно неясна. И когато се опитах да се мотивирам с аргументи от брошурките на дружество „Знание“, Женка ръмжи и ругае. Той напълно изгубва присъщия му дар слово… Имам впечатления, че ние все още знаем твърде малко за възможностите на животните. Едва наскоро беше изяснено, че рибите и морските животни си разменят под водата сигнали. Много интересни неща пишат за делфините или например за маймуната Рафа. С очите си съм го виждал. Тя наистина не можеше да разговаря, но си беше изработила рефлекси: зелена светлина — банан, червена светлина — електрически ток. И всичко беше наред, докато не бяха включили едновременно червената и зелената светлина. Тогава Рафаил започна да се държи също като Женка. Страшно се ядоса. Спусна се към прозорчето, зад което седеше експериментаторът, и започна да пищи и ръмжи и да плюе в прозорчето. Изобщо има такъв виц: „Една маймуна казва на другата: знаеш ли какво е условен рефлекс? Условен рефлекс е, когато иззвъни звънецът и всички лъжемаймуни с бели престилки хукнат да ни носят банани и бонбони“. Разбира се, тези неща са извънредно сложни. Терминологията не е разработена. Когато при тези условия се опитваш да разрешиш въпросите, свързани с психиката и потенциалните възможности на животните, чувствуваш се напълно безсилен. Но от другата страна, когато ти дадат например същата система от интегрални уравнения от типа на звездната статистика, с неизвестни функции под интеграл самочувствието ти не е по-добро. И затова главното е да се мисли, както казва Паскал: „Трябва да се учим да мислим добре — това е основният принцип на морала“.