Излязох на булевард „Мир“ и спрях, защото необикновено зрелище привлече вниманието ми. По платното на улицата вървеше човек, зад него на десетина крачки с дебел рев бавно пълзеше голям бял МАЗ, с гигантско димящо ремарке, подобно на сребриста цистерна. На цистерната пишеше: „огнеопасно“. Отдясно и отляво на цистерната също така бавно вървяха червените пожарникарски „Газки“, отрупани с пожарникари. От време на време в равномерния рев на мотора се смссиаше някакъв нов звук, който неприятно пронизваше сърцето и тогава от люковете на цистерната лумваха жълти пламъци. Лицата на пожарникарите под нахлупените каски бяха мъжествени и сурови. След процесията тичаха рояк хлапетии. Те рязко пискаха: „Тра-ла-ла-ла, тра-ла-ла-ла, змей се вози на кола!“ Възрастните минувачи страхливо се притискаха до оградите. По лицата им ясно беше изписано желанието да запазят дрехите си от евентуални повреди.
— Подкараха го, скъпия — каза над ухото ми един скрибуцащ бас.
Обърнах се. Зад мене стоеше нажалена Наина Киевна с чанта, напълнена със сини пакети ситна захар.
— Подкараха го — повтори тя. — Всеки петък го изкарват…
— Къде? — попитах аз.
— На полигона, драги! Все тренират… Няма вече какво да правят.
— Ами кого карат, Наина Кневна?
— Тоест как — кого? Не виждаш ли?…
Тя се обърна и си тръгна, но аз я настигнах.
— Наина Киевна, изпратиха ви телефонограма.
— От кого е?
— От Хъ Мъ Вий.
— Ами за какво е?
— Имали сте днес някакъв сбор — казах аз, като съсредоточено я гледах. — На Лисата планина. Облекло парадно.
Старицата явно се зарадва.
— Наистина ли? — каза тя. — Много хубаво!… Ами къде е телефонограмата?
— В антрето, до телефона.
— За членските вноски нищо ли не се казва? — попита тя с тих глас.
— В какъв смисъл?
— Ами че трябва да уредя своя дълг от хилядо седемстотин… — тя замълча.
— Не — казах аз. — Такова нещо не се казваше.
— Добре тогава. Ами с превоза как е? Ще изпратят ли кола или пък?
— Дайте да ви понося чантата — предложих аз.
Старицата се дръпна.
— Защо искаш? — попита тя подозрително. — Остави тези работи, не ги обичам… Чантата му притрябвала!… Млад, пък я го гледай…
Не обичам бабичките, помислих си аз.
— Та какво става с превоза? — повтори тя,
— На собствени разноски — злобно казах аз.
— Ах, скръндзи! — заохка старицата. — Метлата ми взеха в музея, чутурата не щат да ремонтират, дерат членски внос по пет рубли в облигации, а пък да им ида на Лисата планина на собствени разноски! Не са малко пари, драги, пък докато таксито чака…
Мърморейки и кашляйки, тя ми обърна гръб и си тръгна.
Потрих ръце и също си тръгнах по пътя. Моите предположения се сбъдваха. Възелът на чудните произшествия все по-здраво се затягаше. Срам ме е да си призная, но това сега ми се стори по-интересно дори от моделирането на рефлекторната дъга.
На булевард „Мир“ беше вече пусто. На една пряка се мотаеха групи хлапетии — според мене, играеха на джелик. Когато ме видяха, те зарязаха играта и започнаха да се приближават. Предчувствувайки нещо неприятно, бързо ги отминах и тръгнах към центъра. Зад гърба ми се чу сподавен възторжен възглас: „Битник! Битник!“ Забързах. „Битник!“ — завикаха едновременно няколко гласа. Почти затичах. Зад мен пискаха: „Битник! Тънкокрачко! Мамино синче!…“ Минувачите ме гледаха състрадателно. При такова положение най-хубаво е човек да се шмугне някъде. Аз се шмугнах в най-близкия магазин, който се оказа гастроном. Обиколих щандовете, убедих се, че има захар, че асортиментът от колбаси и бонбони не е богат, но пък асортиментът на така наречените рибни изделия надминаваше всички очаквания. Такава сьомга и такъв лосос имате там!… Изпих чаша газирана вода и погледнах към улицата. Хлапетиите ги нямаше. Тогава излязох от магазина и продължих пътя си. Скоро хамбарите и дървените къщи-крепости се свършиха, зародиха се съвременни двуетажни къщи с градинки. В градинките гъмжеше от малки деца. Възрастни жени плетяха някакви топли дрехи, а възрастните мъже играеха на домино.
В центъра на града имаше широк площад, ограден от двуетажни и триетажни здания. Площадът беше асфалтиран, в средата се зеленееше градинка. Над зеленината се издигаше голямо червено табло с надпис „Почетно табло“ и няколко по-малки табла със схеми и диаграми. Намерих пощата, тя беше на самия площад. Бяхме се уговорили с другарите, че първият, който пристигне в града, ще остави до поискване бележка с координатите си. Бележка нямаше. И аз написах писмо с адреса си и обясних как да стигнат до колибата на кокоши крака. След това реших да закуся.