Нямах никакви уреди. Един обикновен лабораторен минимален термометър можеше да ми покаже твърде много, но аз нямах дори такъв. Бях принуден да се огранича с чисто визуални, субективни наблюдения. Започнах последния си кръг по площада, като си поставих следната задача: да оставя петачето до чинииката с дребни и доколкото е възможно, да попреча на продавача да го смеси с останалите пари до връщането на рестото. И да проследя визуално процеса на преместването на петачето в пространството, като в същото време се опитам поне качествено да определя изменението на температурата на въздуха близо до предполагаемата траектория на преминаването. Обаче експериментът ми беше прекъснат в самото начало.
Когато се приближих до продавачката Маня, там вече ме чакаше същият онзи младичък милиционерски сержант.
— Да — каза той с професионален глас.
Погледнах го въпросително, предчувствувайки нещо лошо.
— Моля документите, гражданино — каза милиционерът, като отдаде чест, без да ме гледа в очите.
— Какво има? — попитах аз, вадейки паспорта си.
— И петачето моля — каза милиционерът, като взе паспорта.
Мълчаливо му подадох петачето. Маня ме гледаше със сърдити очи. Милиционерът огледа петачето и каза със задоволство: „Аха…“, и разтвори паспорта. Той изучаваше паспорта, както библиофилът изучава рядка инкунабула. Мъчително чаках. Около мене тълпата бавно растеше. В тълпата се изказваха разни мнения по мой адрес.
— Дайте път — каза най-после милиционерът.
Направиха ни път. Докато минавахме, сред тълпата от придружвачи бяха създадени няколко варианта на моята трудна биография и бяха формулирани редица причини, предизвикали следствието, което започваше пред всички.
В участъка сержантът предаде петачето и паспорта на дежурния лейтенант. Лейтенантът огледа петачето и ме покани да седна. Седнах. Лейтенантът небрежно каза: „Дайте дребните“ и също се задълбочи в изучаване на паспорта. Изгребах от джоба копейките. „Преброй ги, Ковальов“ — каза лейтенантът, сложи паспорта настрани и започна да ме гледа в очите.
— Много ли неща накупихте? — попита той.
— Много — казах аз.
— Дайте и тях — каза лейтенантът.
Наредих пред него на масата четирите броя онзиденшна „Правда“, трите броя от местния вестник „Рибар“, двата броя „Литературная газета“, осем кутийки кибрит, шест парчета дъвчащи бонбони „Златното ключе“ и една обезценена четчица за чистене на примус.
— Водата не мога да ви предам — казах сухо. — Пет чаши със сироп и четири без сироп.
Започнах да разбирам какво става и ми беше крайно неудобно и неприятно при мисълта, че ще трябва да се оправдавам.
— Шейсет и четири копейки, другарю лейтенант — доложи младият Ковальов.
Лейтенантът замислено съзерцаваше купчината вестници и кибритени кутийки.
— Забавлявате ли се или какво? — попита ме той.
— Или какво — казах аз мрачно.
— Непредпазливо — каза лейтенантът. — Непредпазливо, гражданино. Разказвайте!
Разказах. В края на разказа си убедително помолих лентенанта да не разглежда постъпката ми като опит да натрупам пари за „Запорожец“. Ушите ми пламнаха. Лейтенантът се усмихна.
— А защо пък да не го разглеждам? — попита той. — Има случаи, когато хората са трупали.
Вдигнах рамена.
— Уверявам ви, че такава мисъл не можеше да ми хрумне… Тоест, казвам, не можеше и тя наистина не ми е хрумвала!…
Лейтенантът дълго мълча. Младият Ковальов взе паспорта ми и отново започна да го разглежда.
— Дори някак си странно е да предположи човек… — каза той смутено. — Съвсем глупава идея… Да събираш копейка по копейка… — Аз отново вдигнах рамена. — Тогава по-добре е, дето се вика, да застанеш на пангара.
— Ние се борим против просията — многозначително каза лейтенантът.
— Разбира се, правилно, естествено… само че не разбирам какво общо имам аз и… — улових се, че твърде много вдигам рамене, и си дадох дума занапред да не го правя.
Лейтенантът отново уморително дълго мълча, разглеждайки петачето.
— Ще трябва да направим протокол — каза той най-после.
Вдигнах рамене.
— Моля, естествено… макар че… — всъщност аз не знаех какво „макар че“.
Известно време лейтенантът ме гледа, очаквайки някакво предложение. Но аз тъкмо си мислех под какъв член от наказателния кодекс се подвеждат моите действия и тогава той приближи до себе си листа и започна да пише.
Младият Ковальов се върна на поста си. Лейтенантът скърцаше с перото и често с чукане го топеше в мастилницата. Аз седях, тъпо разглеждах окачените по стените плакати и лениво си мислех, че на мое място Ломоносов, да речем, би грабнал паспорта и изскочил през прозореца. В какво всъщност се състои работата? — мислех си аз. Работата е там, че човек не смята сам себе си за виновен. В този смисъл аз не съм виновен. Но виновността изглежда бива обективна и субективна. И фактът си остава факт. Цялата тази купчина от шейсет и четири копейки юридически е разултат от грабеж, извършен с помощта на технически средства, каквото в случая е неразменяемото петаче.
— Прочетете и подпишете — каза лейтенантът.
Прочетох протокола. От него се виждаше, че аз, долуподписаният А. И. Привалов, по неизвестен начин съм станал притежател на действуващ модел неразменяеми пет копейки, образец ГОСТ 718–62 и съм злоупотребил с него; че аз, долуподписаният А. И. Привалов, твърдя, че съм извършил своите действия с научна цел, без каквито и да било користни намерения; че съм готов да възстановя причинените на държавата щети в размер на една рубла и петдесет и пет копейки; че аз най-после, съобразно решението на Солонецкия градски съвет от 22 март 1959 година, съм предал посочения действуващ модел неразменяемо петаче на дежурния по участък лейтенант У. У. Сергиенко и в замяна на това съм получил пет копейки в парични знаци, които са в обращение на територията на Съветския съюз. Подписах се.
Лейтенантът свери подписа ми с подписа в паспорта, още веднъж грижливо преброи копейките, обади се някъде по телефона, за да уточни колко струват дъвчащнте бонбони и четчицата за примуса, написа квитанция и ми я даде заедно с пет копейки в монетни знаци, които са в обращение. Когато ми връщаше вестниците, кибрита, бонбоните и четчицата, той каза:
— А за водата, която по ваше лично признание вие сте изпили, трябва да платите 81 копейки.
Платих с гигантско облекчение. Лейтенантът още веднаж внимателно прелисти паспорта ми и ми го върна.
— Свободен сте, гражданино Привалов — каза той. — И занапред бъдете по-вннмателни. Задълго ли сте в Соловец?
— Утре заминавам — казах аз.
— Тогава бъдете по-внимателен до утре.
— Ох, ще се постарая — казах аз, като си прибирах паспорта. А след това, подтикван от импулса, попитах с притаен глас: — Кажете ми, другарю лейтенант, на вас тук в Соловец не ви ли се струва странно?
Лейтенантът вече разглеждаше някакви книжа.
— Аз съм тук отдавна — каза той разсеяно. — Свикнал съм.