Младият Ковальов се върна на поста си. Лейтенантът скърцаше с перото и често с чукане го топеше в мастилницата. Аз седях, тъпо разглеждах окачените по стените плакати и лениво си мислех, че на мое място Ломоносов, да речем, би грабнал паспорта и изскочил през прозореца. В какво всъщност се състои работата? — мислех си аз. Работата е там, че човек не смята сам себе си за виновен. В този смисъл аз не съм виновен. Но виновността изглежда бива обективна и субективна. И фактът си остава факт. Цялата тази купчина от шейсет и четири копейки юридически е разултат от грабеж, извършен с помощта на технически средства, каквото в случая е неразменяемото петаче.
— Прочетете и подпишете — каза лейтенантът.
Прочетох протокола. От него се виждаше, че аз, долуподписаният А. И. Привалов, по неизвестен начин съм станал притежател на действуващ модел неразменяеми пет копейки, образец ГОСТ 718–62 и съм злоупотребил с него; че аз, долуподписаният А. И. Привалов, твърдя, че съм извършил своите действия с научна цел, без каквито и да било користни намерения; че съм готов да възстановя причинените на държавата щети в размер на една рубла и петдесет и пет копейки; че аз най-после, съобразно решението на Солонецкия градски съвет от 22 март 1959 година, съм предал посочения действуващ модел неразменяемо петаче на дежурния по участък лейтенант У. У. Сергиенко и в замяна на това съм получил пет копейки в парични знаци, които са в обращение на територията на Съветския съюз. Подписах се.
Лейтенантът свери подписа ми с подписа в паспорта, още веднъж грижливо преброи копейките, обади се някъде по телефона, за да уточни колко струват дъвчащнте бонбони и четчицата за примуса, написа квитанция и ми я даде заедно с пет копейки в монетни знаци, които са в обращение. Когато ми връщаше вестниците, кибрита, бонбоните и четчицата, той каза:
— А за водата, която по ваше лично признание вие сте изпили, трябва да платите 81 копейки.
Платих с гигантско облекчение. Лейтенантът още веднаж внимателно прелисти паспорта ми и ми го върна.
— Свободен сте, гражданино Привалов — каза той. — И занапред бъдете по-вннмателни. Задълго ли сте в Соловец?
— Утре заминавам — казах аз.
— Тогава бъдете по-внимателен до утре.
— Ох, ще се постарая — казах аз, като си прибирах паспорта. А след това, подтикван от импулса, попитах с притаен глас: — Кажете ми, другарю лейтенант, на вас тук в Соловец не ви ли се струва странно?
Лейтенантът вече разглеждаше някакви книжа.
— Аз съм тук отдавна — каза той разсеяно. — Свикнал съм.
Пета глава
— А вие самият вярвате ли в призраци? — попита лектора един от слушателите.
— Разбира се, не — отвърна лекторът и бавно се стопи във въздуха.
Чак до вечерта аз се старах да бъда твърде предпазлив. От участъка си тръгнах направо за къщи на улица „Лукоморие“. И там веднага се пъхнах под колата. Беше страшно горещо. От запад бавно пълзеше страшен черен облак. Докато лежах под колата и се заливах с масло, старицата Наина Киевна, станала изведнъж твърде дружелюбна и любезна, два пъти си прави устата да я откарам на Лисата планина. „Казват, драги, че било вредно колата да стои. — прегракнало гугукаше тя и надничаше под предната броня. — Казват, за нея било полезно да върви. Пък аз ще си платя, не се съмнявай…“ Не ми се ходеше на Лисата планина. Първо, всеки момент можеше да пристигнат момчетата. Второ, старицата в своята гугукаща модификация ми беше още по-неприятна, отколкото в свадливата си. После, както се разбра, до Лисата планина имало деветдесет версти само на отиване. А когато попитах бабичката какъв е пътят, тя радостно ми заяви да не се тревожа — пътят бил гладък, а ако станело нещо, бабичката щяла сама да бута колата. („Не ме гледай, драги, че съм стара, аз съм още много яка.“) След първата безуспешна атака старицата временно отстъпи и си влезе в къщи. Тогава при мене под колата се завря котаракът Василий. Около минута той внимателно наблюдава ръцете ми, а след това тихичко, но ясно каза: „Не ви съветвам, гражданнно… мя-у-у-у… не ви съветвам. Ще ви изядат“. След което веднага си тръгна, тресейки леко опашка. Искаше ми се да бъда предпазлив и затова, когато бабичката за втори път се вдигна в атака, за да свърши всичко наведнъж, аз й поисках петдесет рубли. Тя веднага се отказа, като ме погледна с уважение.
Направих ЕГ и ТО, с най-голяма предпазливост отидох до бензиностанцията да заредя, обядвах в стол №11 и документите ми още веднъж бяха проверени от бдителния Ковальов. За да ми бъде чиста съвестта, аз го попитах какъв е пътят до Лисата планина. Младият сержант ме погледна с голямо недоверие и каза: „Път ли? Какво приказвате, гражданино? Какъв ти път? Там няма никакъв път“. Когато се върнах в къщи, вече валеше пороен дъжд.