Когато се върнах в стаята, веднага видях Човечето. То седеше на печката, под самия таван, свито в твърде неудобна поза. Имаше набръчкано небръснато лице и сиви космати уши.
— Здравейте — казах аз уморен.
Човечето страдалческн сви дългите си устни.
— Добър вечер — каза то. — Извинявайте, моля ви се, и аз не зная как… попаднах тук. Идвам за дивана.
— За дивана сте закъснели — казах аз, като седнах до масата.
— Виждам — тихо каза човечето и тромаво се размърда. Посипа се мазилка.
Аз пушех и замислено го разглеждах. Човечето неуверено надничаше надолу.
— Да ви помогна ли? — попитах аз и понечих да тръгна към него.
— Не, благодаря — каза човечето унило. — По-добре сам…
Цапайки се с вар, то се довлече до края на одъра, тласна се несръчно и полетя с главата надолу. Нещо ме преряза под лъжичката, но то увисна във въздуха и започна бавно да се спуска, конвулсивно разперило ръце и крака. Гледката беше не много естетична, но забавна. То кацна на четири крака, веднага се изправи и изтри с ръка мокрото си лице.
— Съвсем остарях — заяви то прегракнало. — Преди сто години или, да речем, при Гонзаст за такова слизане, бъдете сигурни, Александър Иванович, щяха да ми отнемат дипломата.
— Ами какво сте завършилн? — попитах аз, палейки втора цигара.
То не ме слушаше. Седна на столчето срещу мен и продължи тъжно да приказва:
— Преди левитирах като Зекс. А сега, извинявайте, не мога да си изчистя растителността на ушите, толкова е некрасиво… Но като нямам талант! Около тебе безброй съблазни, най-различни степени, титли, а нямаш талант! При нас мнозина на старини се окосмяват. Естествено, за корифеите това не се отнася. Жан Жакомо, Кристобал Хунта, Джузепе Балзамо или, да речем, другаря Фьодор Семьонович Киврин… Нямат дори следа от косми! — той тържествуващо ме погледна. — До-ри сле-да! Гладка кожа, финес, стройност…
— Извинявайте… — казах аз. — Казахте Джузепе Балзамо… Но нали това е граф Калиостро? А, според Толстой, графът е бил дебел и твърде неприятен на вид…
Човечето със съжаление ме погледна и снизходително се усмихна.
— Просто не сте запознати, Александър Иванович — каза той. — Граф Калиостро с съвсем различно нещо от великия Балзамо. Това е… как да ви кажа… Това е много сполучливо негово копие. На младини Балзамо се самоматрицирал. Той бил необикновено, необикновено талантлив. Но нали знаете как стават тези неща на младини… Малко бързо, малко смешно — тупа-тапа и готово… Да… Недейте казва никога, че Балзамо и Калиостро са едно и също нещо. Може да попаднете в неудобно положение.
На мене ми стана неудобно.
— Да — казах. — Аз, разбира се, не съм специалист. Но… Извинявайте за нескромния въпрос, но какво общо има тук диванът? На кого е притрябвал?
Човечето трепна.
— Непростима самонадеяност — каза то високо и стана. — Направих грешка и съм готов да си призная съвсем смело. Когато такива гиганти… А отгоре на всичко тези нагли хлапаци… — То започна да се кланя, слагайки на сърцето бледите си ръчички. — Моля да ме извините, Александър Иванович, че ви обезпокоих… още веднъж се извинявам и незабавно ви напускам. — То отиде до печката и боязливо погледна нагоре. — Стар съм, Александър Иванович — каза то и въздъхна тежко. — Стар съм.
— Ами може би ще ви бъде по-удобно през… е-е-е-е… Преди малко тук идва един другар, та той използва…
— О-о, драги мой, та това беше Кристобал Хунта! Какво му струва на него да мине през канализацията десетина левги… — Човечето скръбно махна с ръка. — Ние сме по-простички… Той взе ли със себе си дивана или го трансгресира?
— Н-не зная — казах аз. — Там е работата, че той също закъсня.
Човечето смаяно подръпна козината на дясното си ухо.
— Закъсня ли? Той? Невероятно… Впрочем нима можем ние с вас да преценяваме това? Довиждане, Александър Иванович, много извинявайте…
То с явно усилие мина през стената и изчезна. Аз хвърлих угарката на пода в сметта. Ама че диван! Това да не ти е говоряща котка. То е нещо по-солидно, някаква драма. Може би дори драма на идеи. Но може би ще дойдат още закъснели. Сигурно ще дойдат. Погледнах боклука. Къде бях виждал метла?
Метлата се намираше до качето под телефона. Започнах да смитам праха и боклука и изведнъж нещо тежко се закачи за метлата и се търкулна на средата на стаята. Погледнах го. Беше блестящо продълговато цилиндърче колкото показалец. Бутнах го с метлата. Цилиндърчето се люшна, нещо сухо изпращя и в стаята замириса на озон. Хвърлих метлата и вдигнах цилиндъра. Беше гладък, идеално полиран и топъл. Драснах по него с нокът и той отново изпращя. Обърнах го, за да го разгледам откъм дъното и в същия миг усетих, че подът под краката ми се измъква. Пред очите ми всичко се обърна. Блъснах се страшно с петите в нещо, после с рамото и темето, изпуснах цилиндъра и паднах. Бях здравата шашарднсан и не можах да схвана изведнъж, че лежа в тясната пролука между печката и стената. Крушката над мен се клатеше и когато вдигнах очи, с голямо учудване открих на тавана следи от грайферите на обувките си. Измъкнах се с пъшкане от пролуката и огледах подметките си. На подметките имаше вар.